Аркадий Стругацки - Прогресорите и странниците

— Казах ви, стига за обстоятелствата. Той наистина ли прилича на луд?

— Трудно е да се каже… Най-много всъщност прилича на дивак. На добре изкъпан и хранен планинец. Но лесно си представям ситуации, в които ще изглежда като луд… Тази вечна идиотска усмивка, кретенско бърборене вместо нормален език… Непрекъснато изглежда като глупак…

— Разбирам. Одобрявам мерките ви… И още нещо, Фанк. Свържете се със съпротивата.

— Какво?

— Ако не го намерите в близки дни, той непременно ще се появи в съпротивата.

— Не разбирам какво ще прави дивак в съпротивата.

— Там има много диваци. И не задавайте глупави въпроси, Фанк, правете каквото ви казвам. Ако го изпуснете втори път, ще ви уволня.

— Втори път няма да го изпусна.

— Радвам се за вас… Какво още?

— Любопитен слух за Мазола.

— За Мазола? Какво именно?

— Извинете, Странник… Ако разрешите, бих предпочел шепнешком, на ухото…

Приключвайки инструктажа, господин ротмистърът Чачу заповяда:

— Капрал Гаал, останете. Другите са свободни.

Когато останалите командири на секции излязоха в колона, господин ротмистърът известно време погледа към Гай, поклащайки се на стола и подсвирквайки старинната войнишка песен „Престани, мамичко“. Съвсем не приличаше на господин ротмистъра Тоот — беше нисък, тъмнолик, с оплешивяващо теме и много по-възрастен; в близкото минало бе участвувал в осем крайморски инцидента, носеше Огнения Кръст и три значки „За ярост в огъня“; разказваха се легенди за неговия фантастичен дуел с бялата подводница, когато неговият танк се запалил от пряко попадение, а той продължил да стреля, докато не загубил съзнание от страшните изгаряния; разказваха, че по тялото му няма нито едно живо място, навсякъде кожата е присадена; три пръста от лявата му ръка липсваха. Беше прям и груб като истински воин и за разлика от сдържания ротмистър Тоот никога не смяташе за необходимо да крие настроението си нито пред подчинените, нито пред началството. Когато биваше весел, цялата бригада знаеше, че днес господин ротмистърът Чачу е весел; но пък когато нямаше настроение и си подсвиркваше „Престани, мамичко“…

Докато го гледаше уставно в очите, Гай чувствуваше отчаяние от мисълта, че по някакъв неизвестен засега начин е огорчил и разсърдил този забележителен човек. Трескаво си припомняше всички нарушения — своите и на легионерите от своята секция, — но не можа да си спомни нищо, което да не е било отстранено с небрежно движение на безпръстата ръка и дрезгавото мърморене: „Хайде, затова сме Легион. Чудо голямо…“

Господин ротмистърът престана да подсвирква и да се люлее.

— Не обичам бърборенето и драсканиците, капрал — произнесе той. — Ти или препоръчваш кандидата Сим, или не го препоръчваш. Какво именно?

— Тъй вярно, препоръчвам го, господин ротмистър — побърза да отговори Гай. — Но…

— Без „но“, капрал! Препоръчваш или не?

— Тъй вярно, препоръчвам го.

— Тогава как да разбирам тези две хартийки?

Господин ротмистърът с нетърпеливо движение измъкна от малкото си джобче сгънати листове и ги разтвори върху мястото, придържайки ги с осакатената ръка.

— Ето, чета: „Препоръчвам горепосочения Мак Сим като предан и способен…“, така, това ясно, „… за утвърждаването му във високото звание кандидат-редник на Бойния Легион“. А ето втората ти драсканица, капрал: „Във връзка с горепосоченото считам за свой дълг да обърна внимание на командуването върху необходимостта от щателна проверка на гореспоменатия кандидат-редник на Бойния Легион М. Сим.“ Массаракш! Какво в края на краищата искаш, капрал?

— Господин ротмистър! — развълнувано каза Гай — Но аз действително съм в трудно положение! Познавам кандидата Сим като гражданин способен и предан на задачите на Легиона. Но като знам, че в Легиона имат място само кристалночистите…

— Да, да! — нетърпеливо каза господин ротмистърът. — С една дума, ето какво, капрал. Една от тези хартийки ти сега ще вземеш и ще скъсаш. Трябва малко да съобразяваш. Не мога да се явя пред бригадира с две хартийки. Или да, или не. Ние сме в Легиона, а не във философски факултет, капрал! Две минути за размишление…

Господин ротмистърът извади от чекмеджето дебела папка с дела и с отвращение я хвърли пред себе си. Гай мрачно погледна часовника. Беше много трудно да направи този избор. Да скрие от командуването недостатъчното познаване на препоръчвания, дори ако става дума за Максим, беше нечестно и недостойно за един легионер. Но от друга страна, нечестно и недостойно за легионера беше да избегне отговорността за решението и да я прехвърли на господин ротмистъра, който е виждал Максим само два пъти, и то в ротния строй. Е, добре. Още веднъж. За: горещо и присърце прие задачите на Легиона; безпрепятствено мина освидетелствуването в Департамента на общественото здраве; издържа проверката в някакво секретно учреждение, където го пратиха господин ротмистърът Тоот и господин щаб-лекарят Зогу. (Наистина, това е твърдение на самия Максим, който беше изгубил документите, но как иначе щяха да го оставят без надзор?) Най-сетне той е смел, роден боец — сам се разправи с бандата на Мишкаря; симпатичен, прост в общуването, добродушен, абсолютно безкористен. И изобщо е човек с необикновени способности.