Аркадий Стругацки - Прогресорите и странниците

— Не зная, Кир — рекъл Тойво.

— И тук не е останало нито едно, нали?

— Нито едно.

— Така си и мислех — казал Кир. После въздъхнал и попитал: — Мога ли да си взема галерата?

Базил най-сетне се поокопитил. Той шумно станал и рекъл:

— Да вървим. Аз ще те придружа. Нали така? — обърнал се той към Тойво.

— Разбира се — отвърнал Тойво.

— Защо ще ме придружавате? — възмутено попитал Кир, но Базил вече бил сложил ръка на рамото му.

— Хайде-хайде да вървим — казал той. — Цял живот съм мечтал да видя с очите си истинска галера.

— Ама тя не е истинска, тя е само модел…

— Още по-добре. Цял живот съм мечтал да видя модел на истинска галера…

Те тръгнали. Тойво си изпил кафето и също излязъл навън.

Слънцето вече доста приличало, по небето не се мяркало никакво облаче. Над избуялата трева на площада проблясвали сини водни кончета. И сред това металическо блещукане, също като някакво чудновато дневно привидение, към клуба плавно се носела величествена старица, чието тясно кафеникаво лице излъчвало сурова непоколебимост.

Като придържала (дяволски елегантно) с кафеникавата си ръка, подобна на птичи крак, края на затворената си снежнобяла рокля, тя, сякаш без да докосва тревата, грациозно се приближила до Тойво и спряла, като се извисила над него поне с една глава. Тойво вежливо се поклонил и в отговор тя му кимнала, впрочем съвсем доброжелателно.

— Можете да ме наричате Албина — благосклонно казала тя с приятен баритон.

Тойво побързал да се представи. Тя смръщила кафеникавото си чело под пищния овал от бели коси.

— „Комкон“ ли? Какво пък, може и „Комкон“. Моля ви, Тойво, бъдете така любезен да ми кажете как си обяснявате всичко това в този вашия „Комкон“?

— Какво по-точно имате предвид? — попитал Тойво.

— Ето какво по-точно имам предвид, мили той — казала тя. — Как можа да се случи така, че в наше време, в края на нашия век, у нас, на Земята, живи същества, които зовяха човека за помощ и милосърдие, не само че не получиха нито милосърдие, нито помощ, но станаха обект на преследване, заплахи и дори бяха измъчвани физически по най-варварски начин. Не искам да назовавам имена, но те ги биеха с гребла, нахвърляха се върху тях с диви крясъци, дори се опитваха да ги прегазят с глайдерите. Никога не бих повярвала на това, ако не бях видяла всичко със собствените си очи. Известно ли ви е това понятие — диващина? Тогава това беше диващина! Срамувам се само като си помисля.

Тя замълчала, без да откъсва от Тойво разярените си, черни като въглен, много млади очи, които го пронизвали. Тя чакала отговор и Тойво промълвил:

— Ще разрешите ли да ви донеса едно кресло?

— Не разрешавам — казала тя. — Нямам намерение да се заседявам дълго с вас. Бих желала да чуя вашето мнение за това какво стана с хората в това селище. Вашето професионално мнение. Вие какъв сте? Социолог? Педагог? Психолог? Тогава бъдете така добър да ми обясните! Разберете ме добре, не става дума да вземате каквито и да било принудителни мерки. Но сме длъжни да разберем как можа да се случи така, че хора, които до вчера все още бяха цивилизовани, възпитани… дори, бих казала, прекрасни хора!… днес внезапно загубиха човешкия си облик! Знаете ли с какво човек се отличава от всички други същества на този свят?

— Ъ-ъ… с разума си? — предположил Тойво.

— Не, мили мой! Със своето милосърдие! Ми-ло-сър-дие!

— Не ще и дума — рекъл Тойво. — Но защо трябва да стигаме до заключението, че снощните същества са се нуждаели тъкмо от милосърдие?

Тя го погледнала с презрение и попитала:

— Вие лично видяхте ли ги?

— Не.

— Как тогава си позволявате да съдите за това?

— Не си позволявам да съдя — казал Тойво. — Напротив, мъча се да разбера какво са искали…

— Струва ми се, достатъчно ясно ви казах, че тези живинки, тези клети същества търсеха помощ от нас! Те бяха пред гибел! Още малко и щяха да загинат! Та нали те загинаха, нима не знаете? Те умираха пред очите ми, превръщаха се в нищо, в прах, и аз бях безсилна да им помогна — аз съм балерина, а не лекар или биолог. Виках, но нима някой можеше да ме чуе в това нощно сборище на вещици, сред това безчинство на диващината и жестокостта. А след време, когато най-сетне помощта дойде, вече беше късно, нито едно не беше останало живо. Нито едно! А тези диваци… Не зная как да си обясня тяхното държание… Може пък да е било масова психоза… или отравяне… Винаги съм била против гъбите да се употребяват за храна… Навярно щом са дошли на себе си, те са се засрамили и са се пръснали кой накъдето види! Намерихте ли ги?