Аркадий Стругацки - Прогресорите и странниците

Езикът ми едва се обръщаше. Промъкнах се през стъписаната тълпа до глайдера, прекатурнах се през борда на седалката и включих двигателя. Все пак успях да чуя смаяно-протестиращия вик: „Но моля ви се!…“, а в следващия миг под мен се ширна обляният от утринното слънце Звезден площад.

Всичко беше като насън, който се повтаря. Както преди шест часа. Тичах от зала в зала, от коридор в коридор, като се провирах между стойките и витрините, сред статуите и моделите, приличащи на безсмислени механизми, сред механизмите и апаратите, приличащи на уродливи статуи, само че сега всичко наоколо беше заляно от ярка светлина и аз бях сам, и краката ми се подгъваха, и не се страхувах, че ще закъснея, защото бях сигурен, че непременно ще закъснея.

Вече бях закъснял.

Вече.

Тресна изстрел. Тих и сух изстрел от „херцог“. Спънах се на равното. Това е. Край. Затичах с последни сили. Отпред вдясно сред уродливите форми се мярна фигура в бяла престилка. Гриша Серосовик, по прякор Дърдоркото. И той беше закъснял.

Треснаха още два изстрела, един след друг… „Льова, та те ще ви убият…“ „Няма да е толкова лесно…“ Ние нахълтахме в работилницата на Майя Тойвовна Глумова едновременно — Гриша и аз.

Лев Абалкин лежеше по гръб в средата на работилницата, а Екселенц, огромен, сгърбен, с пистолет в отпуснатата ръка, едва пристъпвайки, внимателно приближаваше към него, а от другата страна, като се подпираше с две ръце по масата, към Абалкин приближаваше Глумова.

Нейното лице беше неподвижно и съвсем равнодушно, а очите й бяха страшно и неестествено изцъклени.

Червеникавожълтият гол череп и леко провисналата, обърната към мен буза на Екселенц бяха покрити с едри капки пот.

Остро, кисело и противоестествено вонеше на изгорял барут.

И цареше тишина.

Лев Абалкин беше още жив. Пръстите на дясната му ръка безсилно и упорито дращеха по пода, сякаш се опитваха да достигнат лежащия на сантиметри от тях сив диск на детонатора. Със знак, наподобяващ стилизираната буква „Ж“ или японския йероглиф „сандзю“.

Пристъпих към Абалкин и клекнах до него. (Екселенц гракна нещо да се пазя.) Стъкленият поглед на Абалкин беше вперен в тавана. Лицето му беше покрито с одевешните сиви петна, а край устата му имаше кръв. Побутнах го по рамото. Окървавената уста се размърда и той продума:

— Стояха зверчета около плета…

— Льова — повиках го аз.

— Стояха зверчета около плета — настойчиво повтаряше той. — Стояха зверчета…

И тогава Майя Тойвовна Глумова закрещя.

Москва, ноември 1978 — април 1979 година

Казвам се Максим Камерер и съм на осемдесет и девет години.

Някога, много отдавна, прочетох една древна повест, която започваше така. Помня, тогава си помислих, че ако след време ми се случи да пиша мемоари, ще ги започна именно по този начин. Макар че, строго погледнато, не бива да смятам това, което ви предлагам, за спомени, а би трябвало да започна с едно писмо, което получих преди около година:

Камерер,

Вие, разбира се, сте прочели прословутите „Пет биографии на века“. Моля Ви, помогнете ми да установя кой именно се крие зад псевдонимите П. Сорока и Е. Браун. Предполагам, че за Вас това ще бъде по-лесно, отколкото за мен.

Не отговорих на това писмо, тъй като не успях да открия истинските имена на хората, написали „Петте биографии на века“. Както можеше и да се очаква, успях само да установя, че П. Сорока и Е. Браун са видни сътрудници на групата „Людени“ от Института за изследване на космическата история.

Никак не ми беше трудно да си представя какви чувства е изпитвала Майя Тойвовна Глумова, докато е четяла биографията на своя син, пресъздадена от П. Сорока и Е. Браун. И ми стана ясно, че съм длъжен да изкажа своето мнение.

Тогава написах тези мемоари.

От гледна точка на непредубедения и особено на младия читател, в тях ще стане дума за събития, които доведоха до края на цяла една епоха в космическото самосъзнание на човечеството, и както отначало изглеждаше, откриха съвършено нови перспективи, разглеждани дотогава само теоретично. Аз бях свидетел, участник, а в известен смисъл дори и подбудител на тези събития, затова никак не е чудно, че през последните години групата „Людени“ ме затрупва със съответните запитвания и официални и неофициални молби за съдействие, като постоянно ми напомня за моя граждански дълг. Поначало се отнасям с разбиране и благоразположение към целите и задачите на групата „Людени“, но никога не съм крил от тях, че много-много не вярвам да успеят. Освен това бях съвсем наясно, че материалите и сведенията, с които лично разполагам, не могат да бъдат полезни на групата „Людени“, затова досега по всякакъв начин гледах да нямам вземане-даване с тях.