Аркадий Стругацки - Прогресорите и странниците

Ама че работа! И от мене се изтръгна:

— Искал е убежище ли? При вас?

— Казах само това, което казах: народът на главанаците никога няма да даде убежище на Лев Абалкин. Нищо повече. Разбра ли?

— Разбрах. Но това не ме интересува. Повтарям въпроса си: какво ти каза той?

— Ще отговоря. Но първо повтори онова главното, което ти казах.

— Добре, ще повторя. Народът на главанаците няма да се намесва в проблема с Абалкин и отказва да му даде убежище. Нали така?

— Така. Това е главното.

— Сега отговори на моя въпрос.

— Отговарям. Той ме попита има ли разлика между него и другите хора, с които съм работил. Зададе ми точно такъв въпрос, какъвто ми зададе и ти.

Едва беше изрекъл последните думи, когато се обърна и се шмугна в храсталака. Нито едно клонче, нито един лист не трепна, а него вече го нямаше. Изчезна.

Браво бе, Шчекн! „… Аз го учих да говори на руски и как да ползува Линията за доставки. Не се отделях от него, когато боледуваше от своите страшни болести… Търпях лошите му обноски, примирявах се с безцеремонните му изказвания, прощавах му това, което не прощавам никому на този свят… Ако се наложи, аз ще се бия за него като за землянин, като за самия себе си. А той? Не знам…“ Браво бе, Шчекн-Итрч.

— Много любопитна история — каза Екселенц, когато завърших доклада си. — Правилно постъпи, Мак, че настоя да посетиш тази менажерия.

— Не мога да разбера — отвърнах аз, като с раздразнение откъсвах бодливите репеи от мокрия си крачол. — Виждате ли някакъв смисъл в това?

— Да.

Зяпнах го опулен.

— Сериозно ли допускате, че Лев Абалкин може да поиска убежище?

— Не. Такова нещо не допускам.

— Тогава за какъв смисъл става дума. Или отново е метнал камък в храстите.

— Може би. Но работата не е там. Не е важно какво е имал предвид Лев Абалкин. Важно е другото — реакцията на главанаците. Впрочем не си блъскай главата. Ти ми донесе важна информация. Благодаря. Доволен съм. И ти бъди доволен.

Отново се захванах да скубя репеите. Не ще и дума, той несъмнено беше доволен. Големите му зелени очи така горяха, че даже в полумрака на кабината се виждаше. По същия начин ме бе гледал, когато аз, млад, весел, запъхтян, му докладвах, че Прещ Хрисимия най-сетне е заловен на местопрестъплението и седи долу в колата със затъкната уста, готов за употреба. Аз хванах тогава Хрисимия, но и хабер нямах за това, което Странника много добре е разбрал: край вече на саботажите и ешелоните със зърно още утре тръгват към Столицата…

Ето и сега той явно разбираше нещо такова, за което даже и хабер нямах, а пък аз не изпитвах поне най-обикновено задоволство. Никого не бях хванал, никой не чакаше за разпит със затъкната уста, а един загадъчен човек с осакатена съдба тичаше насам-натам по огромната приветлива Земя, въртеше се, без да си намери място, мяташе се като отровен и сам тровеше всички, които срещнеше, с отчаяние и обида, предаваше и сам ставаше жертва на предателство…

— Още веднъж ти напомням. Мак — неочаквано каза Екселенц, — че той е опасен. И става още по-опасен, защото сам не знае за това.

— А бе що за човек е той, дявол да го вземе? — попитах аз. — Да не е някой побъркан андроид?

— При андроида не може да има тайна на личността — каза Екселенц. — Не се отклонявай.

Напъхах репеите в джоба на якето си и се облегнах в креслото.

— Сега можеш да си отиваш вкъщи — каза Екселенц. — До деветнайсет нула нула си свободен. След това бъди наблизо, в чертите на града, и чакай да те извикам. Възможно е тази вечер той да се опита да проникне в музея. Тогава ще го заловим.

— Добре — казах аз без всякакъв ентусиазъм.

Той преценяващо ме оглежда от главата до петите и казва:

— Надявам се, че си във форма. Ще го заловим двамата, а аз съм вече твърде стар за такива упражнения.

В 01:08 часа радиогривната на китката ми изписуква и приглушеният глас на Екселенц промърморва в скоропоговорка: „Мак, музеят, главният вход, бързо…“

Затръшнах купола на кабината, за да не се хлопне във въздуха, и форсирах двигателя от място. Глайдерът излетя право нагоре като свещ в звездното небе. Три секунди за убиване на скоростта. Двайсет и две секунди планиращ полет за ориентиране. Звездният площад беше пуст. Пред главния вход също нямаше никой. Странно… Аха. От кабината на нулевия транспорт до ъгъла на музея се появява черна кльощава фигура и бързо се понася към главния вход. Екселенц.