Аркадий Стругацки - Прогресорите и странниците

— Не мисля, че е така — решително казах аз.

— Аз пък мисля, че е точно така — рече Екселенц.

— Естествено вие знаете по-добре — сухо отвърнах аз.

— Безспорно — съгласи се той. — Но за съжаление това са само впечатления. Факти нямам. Обаче ако не се лъжа, струва ми се малко вероятно в неговото положение той да си спомни за Шчекн, да загуби сума време да го открие, да хукне на другия край на света и да разиграва там някаква комедия — само за да хвърли в храстите още един камък. Съгласен ли си с мен?

— Вижте, Екселенц, аз не зная какво му е положението и може би затова нямам такива впечатления.

— А какви впечатления имаш? — попита той с неочакван интерес.

Опитах се да формулирам своето впечатление.

— Всичко друго, но не и хвърляне на камъни. В неговите постъпки има някаква логика. Те са свързани помежду си. Нещо повече, той през цялото време използва един и същ похват. Той не губи време и сили да измисля нови похвати — той стъписва човека с някакво изявление, а после слуша какво мънка стъписаният… Той иска да узнае нещо, нещо, свързано с неговия живот… По-точно с неговата съдба. Нещо такова, което са скрили от него…

Замълчах, а после казах:

— Екселенц, той по някакъв начин е научил, че с него е свързана тайна на личността.

Сега мълчахме и двамата. Луничавото голо теме се поклащаше на екрана. Чувствувах, че преживявам исторически момент. Това беше един от онези редки случаи, когато моите доводи (не фактите, с които съм се сдобил, а именно доводите, логическите изводи) заставяха Екселенц да преразгледа своите представи.

Той повдигна глава и каза:

— Добре. Навести Шчекн. Но имай предвид, че най-вече си нужен тук, при мен.

— Слушам — казах аз и попитах: — А какво ще кажете за Яшмаа?

— Него го няма на Земята.

— Как така? — казах аз. — На Земята е. Той е в „Лагера на Ян“ край Антонов.

— Вече три дни, откакто е на Гиганда.

— Ясно — казах аз, като се напъвах да бъда ироничен. — Виж ти какво съвпадение! Родил се в същия ден, в който е роден Абалкин, също посмъртно дете, също фигурира под номер…

— Добре, добре — промърмори Екселенц. — Не се отклонявай.

Екранът изгасна. Отнесох видеофона на мястото му и слязох в двора. Там внимателно се промъкнах през поляната от гигантска коприва и направо от дървения клозет на доктор Гоанек закрачих под среднощния дъжд по брега на река Телън.

Невидимата река шумолеше през ромона на дъжда някъде наблизо, под стръмния бряг, а право пред мен мокро проблясваше лек метален мост, над който светеше голямо табло на езика линкос: „Територия на народа на главанаците“. Малко странно изглеждаше, че мостът започва направо от високата трева — не само че нямаше път, който да води към него, а липсваше даже най-обикновена пътечка. На две крачки от мен самотно светеха прозорчетата на ниска закръглена сграда, приличаща на бункер. От нея ме лъхна мирисът на незабравимия Саракш — мирис на ръждясало желязо, на леш, на спотаена смърт. Странни места има все пак у нас на Земята. Уж си вкъщи и всичко вече ти е познато, мило ти е и си свикнал с него, ама на — рано или късно непременно се натъкваш на нещо, абсолютно невъобразимо… Както и да е. А какво мисли за тази сграда журналистът Камерер?! Оказва се, че той вече има напълно определено мнение по този въпрос.

Журналистът Камерер намери вратата на кръглата стена, решително я разтвори и попадна в сводеста стая, където нямаше нищо освен маса, зад която седеше, подпрял брадичката си с юмруци, дългокос юноша — със своите къдри и нежното си продълговато лице той приличаше на Александър Блок, пременен по волята на причудливото си въображение в ярко и пъстро мексиканско пончо. Сините очи на хлапака посрещнаха журналиста Камерер с напълно безразличен и леко уморен поглед.

— Ей, и тая архитектура си я бива! — каза журналистът Камерер, като отърси дъждовните капки от раменете си.

— А на тях им харесва — безразлично възрази Александър Б., без да променя позата си.

— Не може да бъде! — саркастично рече журналистът Камерер, като се оглеждаше на какво да седне.

В помещението нямаше свободни столове, също както и кресла, дивани, кушетки и пейки. Журналистът Камерер погледна Александър Б. Александър Б. го гледаше с предишното безразличие, без да има каквото и да било намерение да прояви любезност или поне обикновена вежливост. Това беше странно. По-скоро необичайно. Но се чувствуваше, че тук това е в реда на нещата.