Аркадий Стругацки - Прогресорите и странниците

Учителят на Лев Абалкин

Въпреки опасенията ми, вила „Комарите“ бе кацнала на края на стръмния бряг над водата, открита от всички страни, и там нямаше комари. Стопанинът ме посрещна, без да се учудва и доста приветливо. Настанихме се на верандата в плетени кресла около кръгла антикварна масичка, на която имаше купа с пресни малини, кана с мляко и няколко чаши.

Повторно се извиних, че нахълтах така, и отново извиненията ми бяха приети с мълчаливо кимване. Той спокойно очакваше да продължа и ме гледаше някак равнодушно, и изобщо лицето му беше малко подвижно, всъщност както на повечето такива старци, които на своите сто и повече години са запазили мислите си напълно ясни и тялото си съвсем здраво. Лицето му беше ъгловато, мургаво от загар, почти без бръчки, с големи гъсти вежди, щръкнали напред над очите като козирки. Интересно беше, че дясната му вежда беше черна като смола, а лявата — бяла, именно бяла, а не посивяла.

Подробно се представих и изложих своята легенда. Бях журналист, по професия зоопсихолог, и сега събирах материали за книга, посветена на контактите на човека с главанаците… И така нататък, и така нататък…

Признавам си, че през цялото време таях някаква надежда още в самото начало, докато редях лъжите си, да бъда прекъснат с възгласа: „Почакайте, моля ви! Та Лев беше при мен буквално вчера!“ Обаче не ме прекъсваха и се наложи да довърша всичко до края — да представя с най-умния си вид всичките си набързо скалъпени разсъждения, че творческата личност се формира в детството, тъкмо в детството, а не в преходната възраст между детството и юношеството, не в юношеството и не чак в зрялата възраст естествено, че именно се формира, а не, да кажем, просто се залага началото й или там се заражда… Отгоре на това, когато накрая съвсем се изчерпах, старецът мълча още цяла минута и после неочаквано попита какви са тези главанаци.

Учудих се най-искрено. Излизаше, че Лев Абалкин не беше намерил време да се похвали с успехите си на своя учител! Знаете ли, трябва да си крайно саможив и затворен човек, за да не се похвалиш на учителя си със своите успехи.

С готовност обясних, че главанаците са разумна киноидна раса, възникнала на планетата Саракш в резултат на лъчеви мутации.

— Кнноиди ли? Кучета?

— Да. Разумни същества, приличащи на кучета. Те имат много големи глави и затова ги наричат главанаци.

— Значи Лев се занимава със същества, подобни на кучета… Постигнал е своето…

Възразих, че съвсем не знам с какво се занимава сега Лев, но преди двадесет години той се е занимавал с главанаците, и то много успешно.

— Той винаги е обичал животните — каза Сергей Павлович. — Убеден бях, че трябва да стане зоопсихолог. Когато комисията по разпределението го изпрати в училището за прогресори, протестирах, доколкото можах, но не ме послушаха… Впрочем там всичко беше по-сложно. Може би ако не бях започнал да протестирам…

Той замълча и ми наля чаша мляко. Много, много сдържан човек. Никакви възгласи, никакви: „Лев! Разбира се! Той беше чудесно момче!“ Естествено напълно възможно беше Лев да не е бил чудесно момче…

— И така, какво бихте искали да научите от мен по-конкретно? — попита Сергей Павлович.

— Всичко! — отвърнах аз бързо. — Какъв е бил. Какви увлечения е имал. С кого е дружил. С какво е бил прочут в интерната. Всичко, което сте запомнили.

— Добре — каза Сергей Павлович без никакъв ентусиазъм. — Ще се опитам да ви разкажа.

Лев Абалкин бил затворено момче. Още от най-ранното си детство. Това била първата черта в характера му, която биела на очи. Обаче тази затвореност не била резултат от чувство за малоценност, от усещане за ограниченост или от неувереност в себе си. Това било по-скоро затвореност на човек, който винаги е зает. Сякаш не искал да хаби времето си за околните, сякаш бил постоянно и изключително зает със своя собствен свят. Грубо казано, този свят, изглежда, се състоял от него самия и от всичко живо наоколо, с изключение на хората. Това не е чак толкова рядко явление сред децата, просто той имал талант за това, а учудващото в него било тъкмо другото: при цялата си очевидна затвореност той с желание и просто с наслада участвувал във всякакви състезания и в училищния театър. Но наистина винаги самостоятелно. Категорично отказвал да играе в пиеси. Обикновено рецитирал, даже пеел с голямо вдъхновение, с необикновен за него блясък в очите. Сякаш се разкривал на сцената, а после щом слезел в партера, отново ставал такъв, какъвто си бил — саможив, мълчалив, непристъпен. И бил такъв не само с учителя си, но и с децата и така и не могло да се разбере къде била причината. Може да се предполага само, че неговият талант да общува с живата природа дотолкова надделял над всички останали движещи сили в душата му, че заобикалящите го деца, пък и изобщо всички хора просто му били безинтересни. Естествено в действителност всичко било много по-сложно — тази негова затвореност, това вглъбяване в собствения му свят били резултат от хиляди малки събития, които оставали извън полезрението на учителя. Учителят си спомни такава сцена: Лев вървял след проливен дъжд по алеите на парка, събирал изпълзелите червеи и ги хвърлял обратно в тревата. Това се сторило смешно на децата, а сред тях имало и такива, които умеели не само да се смеят, но и жестоко да се подиграват. Без да каже нито дума, учителят се присъединил към Лев и започнал да събира дъждовните червеи заедно с него…