Айра Левин: Кулата на ужасите

— Божичко, извинете! — Ръката му се дръпна и вратата се плъзна. — Чао!

— Чао!

Асансьорът потегли. Сладкият Пит Хендърсън.

Най-много на двайсет и седем години.

След като носачите си отидоха и изхвърли боклуците в шахтата на площадката, тя се изми, наля си диетична сода и критично заоглежда апартамента. В меката светлина на късния следобед смесицата от модерни и викториански мебели изглеждаше по-приемлива, отколкото очакваше. Ако сменеше най-дразнещите вещи с нещо, може би в стил „Ар Деко“, да подхожда на полилеите, при тези огромни прозорци и модерните кухня и баня, при тази божествена тишина, мястото май щеше да се окаже по-добро от старото. И ненаселено със спомени! Единствено камината щеше да й липсва. На Фелис също. Имаше навик да притичва, щом чуеше тракването на решетката.

Обади се на Рокси и й предложи да си вземе Фелис още същата вечер, но тя работеше и не искаше да си променя плановете — щеше да я донесе утре следобед и да й помогне в разопаковането. Флетчър го нямаше и можеха да вечерят навън. Фелис беше добре.

Свърза се и със Сара и изслуша съобщенията. Оказаха се малко и спокойно можеха да изчакат до понеделник. Прогнозата за времето обещаваше през уикенда топла късна есен, денят бе прекалено спокоен дори за петък. Пусна Сара да си ходи.

Реши да напълни хладилника, преди да започне да отваря кашоните. Измъкна телефонния секретар, включи го към апарата на бюрото и провери дали работи. Откри жълтия пуловер, навлече го над ризата, бухна косата си, леко се начерви в банята и напъха ключовете и портмонето в джоба на джинсите.

На седемнайсетия етаж в асансьора влезе висок, плешивеещ мъж в делови костюм. Кимнаха си, той посегна към бутона П, който вече светеше, дръпна ръка и отстъпи. На осмия влезе жена с квадратна челюст, облечена в тъмнозелено. Беше едра, с черен прав бретон. Изгледа Кей с очи, наклепани със сенки и спирала, достатъчни за цяла седмица, и се извърна към вратата. Чантата и обувките с високи токчета бяха от змийска кожа, костюмът също изглеждаше скъп. Въздухът се напои с вълни от парфюм „Джорджо“.

Във фоайето видя Дмитри, застанал с ръце на кръста и наведена чорлава глава. Приближи се към него, все още обвита в уханието на „Джорджо“, извиращо от жената в зелено, която се отправи към стаичката за пощата.

Дмитри вдигна глава и тя му благодари за помощта при нанасянето. Преди няколко дни бе пуснала в ръката му два пъти повече, отколкото на портиера.

— Радвам се — каза той с усмивка, от която бузите му заприличаха на ябълки. — Надява се всичко по ваш вкус, госпожице Норис.

— Така е. — Погледна надолу към новата мраморна плоча. — Добре изглежда.

Дмитри поклати глава.

— Не. Управител каже много светъл. Виждате ли? Наоколо не е толкоз светло, а тук много светло. Ще каже, че е лошо. — Въздъхна.

— Разликата е съвсем незначителна.

— Мислите ли? — Тъмните му очи се спряха на нея.

— Ще гласувам „за“. И още веднъж благодаря.

— Радвам се, госпожице Норис. Моля, винаги ако имате проблеми, обаждайте се.

Отиде до вратата и я дръпна към себе си. Високият мъж, който беше в асансьора, чакаше такси под ръба на козирката над входа, докато непознат портиер надуваше свирката и махаше към колите, които се носеха по булеварда. Задържа вратата и даде път на човек с посивяла коса, облечен в тениска с лика на Бетховен. Той хвана бравата и я загледа с потънали в тъмни кръгове очи. Тя му се усмихна, обърна се и тръгна към ъгъла на Деветдесет и втора и Медисън.

Щом спря на светофара, светна зелено. Пресече Медисън и тръгна по другия тротоар, като надникна в някакъв ресторант, казваше се „Сарабет“, до него имаше вход на хотел, наречен „Уелс“, следваше друг ресторант — „Айланд“, с широко отворени за мекото време витрини. Влезе в магазина „Патрик Мърфи“.

В тесните пътеки между отрупаните почти до тавана рафтове успя да намери храна и панерче за котката, кисело мляко и плодови сокове, препарати за миене и почистване. Цените бяха по-високи, отколкото във Вилидж, но това не я смути. Беше решила след четирийсетата си година само да си угажда. Върна се към щанда за сладолед и си купи шоколадов.

Докато насочваше количката към по-късата от двете опашки пред касите, до нея се появи мъжът в бетховенова тениска, с кошница в ръка. Беше видимо прехвърлил шейсетте. Косата му приличаше на рошава сива грива. И Бетховен беше посивял от пране на фона на червеникавата фланелка. В кошницата се мъдреха един сапун и няколко консерви сардина.