Айра Левин: Кулата на ужасите

До стаичката за пощата някакъв работник стоеше на колене и къртеше мрамор от пода. Над асансьорите светеха в червено буквата Б и числото петнайсет.

Младежът я последва през фоайето и застана на няколко метра вдясно. Хвърли му бегъл поглед, без да извръща глава — наблюдаваше сигнала над вратите, нарамил пазарски плик с надпис: „Обичам Ню Йорк“. Спортни обувки „Рийбок“, джинси, небесносин пуловер. Имаше високо подстригана рижавокестенява коса и леко я надвишаваше по ръст. Към двайсет и пет — двайсет и шест годишен.

Обърна се към нея и рече:

— Бих могъл да взема поне единия…

— Не, леки са. Все пак благодаря…

Широка, лъчезарна усмивка, обградена с трапчинки, засия на лицето му. Сините очи светнаха.

Засмя се и тя и погледна над асансьорите — още светеха Б и петнайсет.

— Някой ги задържа — обясни младежът и се отправи към другия край на фоайето, където на мраморен панел, потънал в зеленина, просветваха контролните монитори.

Портиерът Тери — як, червендалест мъжага със сива униформа, влезе в сградата. При последното си идване беше пуснала десетачка в ръката му. Погледна я тъжно и рече:

— Съжалявам, че не можах да ви отворя вратата.

— Няма нищо.

— На петнайсетия пак задържат асансьора — обади се младежът.

Тери поклати глава и се запъти към мониторите.

— Тези Хофманови… — Наведе се, надникна и натисна някакъв бутон. Обърна се към тях, без да мърда пръста си от него. — Дмитри чака да разтовари багажа ви от втория камион.

— Няма да дойде скоро — заяви тя. — Тъкмо се канеха да обядват.

Портиерът се отправи към вратата.

— Ще ви звънна, щом ги видя.

— Фирма „Превоз — жени“ — провикна се тя над кашоните.

Полицейска кола с надута сирена и святкащ червено-бял буркан на покрива префуча по булеварда в момента, когато Тери отвори вратата на бягащ за здраве мъж, облечен в анцуг с вдигната качулка.

— Слиза — обяви младежът. — Нанасяте ли се?

— Да. В двайсет Б.

— Аз съм в тринайсет А. Пит Хендърсън.

— Приятно ми е. — Усмихна му се над кашоните. — Кей Норис.

Бегачът я наблюдаваше, без да спира да тича на място, застанал на няколко метра от нея. Когато го погледна, той спря очи на работника и ги задържа върху гърба му. Имаше скулесто лице с пясъчноруси мустаци. Около четирийсетте.

— Откъде идвате — поинтересува се Пит Хендърсън.

— От Банк Стрийт. Във Вилидж.

Вратата на асансьора се плъзна встрани и от него изхвръкна шнауцер. Задраска с лапи по мрамора. Жена със син джинсов костюм, огледални черни очила и бяло шалче едва го задържаше на каишката. Мъжът, който се появи зад гърба й, носеше същите очила, яке „бомбър“ и маратонки, а на главата си бе надянал бейзболна шапка. Настигна жената и докато вървяха подир шнауцера към изхода, преплетоха пръстите на ръцете си.

Внесе кашоните в тапицирания със светла кожа асансьор и се обърна с лице към вратата. Пит Хендърсън докосна бутоните за двайсетия и тринайсетия етаж и я загледа въпросително. Тя се усмихна. Той кимна на бегача, който сдържано му отговори и на свой ред докосна бутона за деветия етаж, обърнат към затварящата се врата. По гърба на анцуга се открояваха тъмни петна.

Тя насочи вниманието си към сменящите се над вратата числа и към видеокамерата, монтирана в горния ъгъл. Намръщи се. Разбира се, тези камери бяха полезни за сигурността на сградата, дори внасяха известно успокоение и все пак тревожеха с натрапчивото внушение за невидими наблюдатели.

Вратата се плъзна. Вестибюлът на деветия етаж не се различаваше от този на двайсетия, както и от другите, които беше успяла да зърне — маси от светло дърво, огледала в позлатени рамки, стени на бели и черни карета и кафяви килими. Мъжът с качулката зави надясно към апартамент А, докато вратата на асансьора се затваряше.

— Познавам много добре квартала — обади се Пит Хендърсън, — тъй че ако имате нужда от упътване за магазините или за нещо друго…

— Как е пазарът отсреща?

— Не е лош. Тези неща са оттам. Зад Лексингтън има и по-евтин магазин.

Вратата се отвори.

— Това е ценна информация — отбеляза тя, докато той излизаше във вестибюла на тринайсетия етаж (бели и мерни карета, кафяв килим).

Обърна се, задържа с ръка ръба на вратата и пусна сияйната си усмивка.

— Добре дошли в сградата. Надявам се, че животът ви тук ще тече безметежно.

— Благодаря — усмихна се и тя над кашоните.

Той продължаваше да държи вратата, загледан в нея.

— Започва да ми натежава…