Робин Слоун - Денонощната книжарница на мистър Пенумбра

– Мило момиче, мислиш ли, че след сто години „Гугъл" още ще съществува?

Тя се умълчава за няколко секунди, после кимва решително.

– Да, така мисля.

– Знаеш ли, някои прочути членове на Свещената матрица са били много добри приятели с един млад мъж, който основал компания с подобна амбиция. И той казал абсолютно същото.

– Коя компания? – питам аз. – „Майкрософт", „Епъл"?

Дали Стив Джобс се е заигравал с братството? Може би затова геритзун идва предварително инсталиран на всеки „Мак"?

– Не. Не – разтърсва глава Пенумбра. – Говоря за „Стандарт ойл" 61.

Ухилва се; хванал ни е неподготвени и го знае. Поклаща чашата си и казва:

– Вие си проправихте път в история, която се развива от дълго време. Някои от братята и сестрите ми биха казали, че твоята компания, мило момиче, не се различава по нищо от много други, съществували преди нея. Някои от тях ще кажат, че никой извън братството на Свещената матрица не е имал и няма да има какво да ни даде.

– Някои от тях, като Корвина – казвам аз спокойно.

– Да, Корвина – кимва Пенумбра. – И други.

Поглежда и трима ни – Кат, Нийл и мен – и казва тихо:

– Но аз се радвам, че вие сте мои съюзници. Не знам дали осъзнавате колко важно за историята може да се окаже нашето дело. Методите, които сме развили в продължение на векове, подпомагани от новите технологии... Вярвам, че ще успеем. Вярвам го до мозъка на костите си.

С Нийл прочитаме инструкциите на лаптопа ми, Пенумбра ми подава частите една по една и така сглобяваме „Мрънкотрон" 3000 от първия път. Компонентите му са изрязани от гофриран картон и издават приятен звук, когато ги потупаш с пръст. Сглобени заедно, те образуват свръхестествено структурно едно цяло. Има ъгловато „легло" за книгата и две дълги „ръце" над нея, всяка с изрязано отделение за камера – по една за всяка страница, когато книгата е разтворена. Камерите са вързани към лаптопа ми, на който сега е пусната програма, наречена „Мрънкоскан". Програмата на свой ред качва образите на харддиска, матовочерен, с обем един терабайт, пъхнат в тънка кутия от карти за игра „Байсикъл". Кутията е готино закачливо хрумване на Нийл.

– Я пак ми кажи кой е измислил това нещо? – пита той, докато преглежда указанията.

– Един тип на име Мрънкалото. Той е гений.

– Трябва да го наема – казва Нийл. – Добър програмист е. Страхотно чувство за пространствени връзки.

Отварям своя „Справочник на птиците в „Сентръл парк" и я поставям на скенера. Дизайнът на Мрънкалото се различава от този на скенера в „Гугъл" – няма паякоподобни израстъци, обръщащи страниците, така че трябва да го правиш сам, както и сам да снимаш с камерите, но работи. Разгръщаш, осветяваш, щракаш. Миграционното поведение на американската червено-шийка се преточва на прикрития харддрайв. После разглобявам скенера отново на съставните му части, като Кат засича времето. Отнема ми четирийсет и една секунди.

Въоръжен с този уред, тази вечер ще се върна в Читалнята малко след полунощ. Мястото ще бъде изцяло на мое разположение. Възможно най-чевръсто и незабележимо ще сканирам не една, а две книги, после ще напусна местопрестъплението. Декъл ме предупреди, че трябва да съм приключил и изчезнал, като внимавам да не оставя никакви следи, преди изгрев слънце.

ЧЕРНАТА ДУПКА

Минава полунощ. Вървя бързо по „Пето авеню" и оглеждам тъмната маса на „Сентръл парк" от другата страна на улицата. Дърветата са черни силуети на фона на петнистото сиво-лилаво небе. Жълтите таксита са единствените коли по улицата, унило обикалящи за клиенти. Едно от тях присветва с фаровете си към мен; поклащам глава: Не.

Ключът на Декъл се превърта във вратата под тъмния свод на Фестина ленте къмпани и просто така се озовавам вътре. Червена точица започва да мига в мрака и благодарение на вътрешната информация на Декъл знам, че това е безшумната аларма, която сигнализира на частната охранителна фирма. Сърцето ми се разтуптява. Сега разполагам с трийсет и една секунди, за да вкарам кода, което и правя: 1-5-1-5. Това е годината, в която е умрял Алд Мануций – или, ако се приеме версията на братството на Свещената матрица , годината, в която не е умрял.

Предната стая е тъмна. Вадя челник от чантата си и го прикрепвам на главата си. Кат бе тази, която предложи да взема челник вместо фенерче. „За да се фокусираш само върху разгръщането на страниците", каза тя.

Светлината осветява надписа ФЛК на стената и хвърля остри сенки зад буквите. За миг обмислям малко допълнителен шпионаж – дали мога да изтрия базата им с данни за пиратите на електронни книги? – но решавам, че основната ми мисия е достатъчно рискована.