Робин Слоун - Денонощната книжарница на мистър Пенумбра

– Може би тук таргетът им е различен. Целят се в по-млади хора. По-подмолни са.

Има много повече нюйоркчани, които не минават през тъмния вход, разбира се. Тротоарите от двете страни на „Пето авеню" са пълни с тях, човешки поток от високи и ниски хора, млади и стари, готини и смотани. Много пешеходци минават покрай нас и ми препречват гледката към отсрещната сграда. Кат е въодушевена.

– Тук е толкова тясно, а има толкова много хора — казва, докато оглежда множеството. – Те са като... риби. Или птици, или мравки, не знам. Някакъв суперорганизъм.

Нийл я пита:

– Къде си израсла?

– Пало Алто – отвръща тя.

Оттам до „Станфорд" и до „Гугъл": за момиче, обсебено от безкрайните измерения на човешкия потенциал, Кат е останала доста близко до дома си. Нийл кимва.

– Един мозък от предградията не може да разбере изненадващата сложност на нюйоркския тротоар.

– Не съм сигурна – присвива очи Кат. – Доста добра съм със сложните задачи.

– Виждаш ли, знам какво си мислиш – поклаща Нийл глава. – Ти си мислиш, че това е просто симулация, основана на определени фактори, и всички тук следват сравнително ясна поредица от правила...

Кат кимва.

– ...и ако успееш да откриеш правилата, можеш да направиш модел. Ще направиш симулация на улицата, на квартала, после на целия град. Нали така?

– Точно така. Искам да кажа, още не знам какви са правилата, но мога да опитам да ги открия и тогава ще бъде фасулска работа...

– Грешка – казва Нийл и избипква като аларма в някоя телевизионна игра. – Не можеш да го направиш. Дори да знаеш правилата – а между другото, такива не съществуват, но дори и да имаше, не можеш да направиш модел по тях. И знаеш ли защо?

Най-добрият ми приятел и гаджето ми спорят за симулациите. Аз мога само да седя и да ги слушам. Кат се намръщва.

– Защо?

– Не притежаваш достатъчно памет.

– О, хайде...

– Не. Никога не можеш да побереш цялата информация. Няма достатъчно голям компютър. Дори този ваш... Как беше...

– Голямата кутия.

– Точно той. Дори той не е достатъчно голям. Тази кутия – Нийл разперва ръце, опитвайки се да обхване тротоара, парка, улиците отвъд него – е по-голяма.

Виещата се навсякъде край нас тълпа се впуска още по-бързо по своите си задачи.

На Нийл му доскучава и тръгва към музея „Метрополитън", където иска да направи снимки на няколко мраморни бюста от Античността. Кат пише с летящи палци кратки припрени имейли на колегите си, за да навакса със слуховете за избора на новите ПМ.

В 11:03 ч. превита фигура в дълго палто се задава с поклащане по улицата. Шестото ми чувство преработва отново; мисля, че вече мога да надушвам странността с лабораторна прецизност. Прегърбеният поклащащ се тип има лице като на стар бухал, на главата му е нахлупена космата черна казашка шапка, спускаща се над рошави вежди, които стърчат напред. Оказва се, че съм прав: той се шмугва в тъмния сводест вход.

В 12:17 ч. най-накрая завалява. Скриваме се под дърветата, но на „Пето авеню" бързо се смрачава.

В 12:29 ч. едно такси спира пред дома на Свещената матрица , от него излиза висок мъж в двуредно моряшко палто и повдига яката около врата си, докато се навежда, за да плати на шофьора. Това е Пенумбра и е някак сюрреалистично да го видя тук, на фона на тъмните дървета и бледия камък на сградите. Никога не съм си го представял никъде другаде освен във вътрешността на книжарницата му. Те вървят заедно; не можеш да получиш едното без другото. Но ето го, стои по средата на улицата в Манхатън и рови в портфейла си.

Скачам и изтичвам през „Пето авеню", като се промушвам между бавно движещите се коли. Таксито отбива и минава пред мен като жълта завеса и та-да \ Ето ме, появявам се театрално зад него. Отначало лицето на Пенумбра е безизразно, после очите му се присвиват, след това се усмихва, накланя глава назад и се разсмива гръмко. Продължава да се смее и аз също почвам да се смея. Стоим така около десетина секунди и просто си се смеем един на друг. Аз освен това леко се задъхвам.

– Момчето ми! – казва Пенумбра. – Ти навярно си най-странният служител в това братство от петстотин години насам. Ела, ела...

Подканва ме да дойда на тротоара при него, все още смеейки се.

– Какво правиш тук?

– Дойдох, за да ви спра – казвам аз. Дори на себе си звуча странно сериозно. – Не трябва... – задъхвам се и пуфтя – не трябва да влизате там. Не трябва да позволявате да изгорят книгата ви. Или каквото там ще направят с нея.

– Кой ти каза за изгарянето? – повдига въпросително вежда Пенумбра.