Робин Слоун: Денонощната книжарница на мистър Пенумбра

– За какво са?

– Не знам – отвърнах тихо.

– Какво?

Когато го повторих по-силно, осъзнах колко нелепо звучи.

– Не знам!

– Никога не си поглеждал дори в една-едничка?

Той спря, както бе на стълбата, и погледна надолу. Невероятно. Сега вече се притесних. Знаех накъде води всичко това.

– Сериозно, никога? – той се протегна към рафтовете. Замислих се дали да не разтърся стълбата, за да му покажа несъгласието си, но единственото по-проблемно нещо от Мат, разглеждащ някоя от книгите, бе Мат, политащ надолу към смъртта.

Вероятно. В ръцете си държеше дебел, подвързан в черно том, който заплашваше да наруши баланса му. Олюляваше се на стълбата и аз стиснах зъби.

– Ей, Мат... – казах с внезапно писклив и треперлив глас. – Защо просто не я върнеш и не...

– Това е изумително.

– Трябва...

– Наистина е изумително, Джанън. Никога ли не си го виждал? – Мат притисна книгата до гърдите си и тръгна да слиза надолу.

– Чакай!

Някак ми се стори, че ще бъде по-малко нарушение, ако книгата остане по-близо до мястото, на което принадлежи.

– Аз ще се кача.

Придърпах друга стълба срещу неговата и се покатерих нагоре. Само след миг с Мат бяхме на едно ниво, провеждайки тиха конференция на височина девет метра.

Истината, разбира се, е, че и аз самият се разкъсвах от любопитство. Дразнех се на Мат, но и му бях благодарен, че изигра ролята на дявола, нашепващ изкушения в ухото ми. Той подпря дебелата книга на гърдите си и се наклони към мен. Горе бе тъмно, така че и аз се приведох, съкращавайки разстоянието между нас, за да видя страниците ясно. За това ли идваха тичешком Тиндъл и другите от компанията?

– Надявах се да е енциклопедия на тъмни ритуали – каза Мат.

Двете разтворени страници показваха плътни редици от букви, толкова гъсто изписани знаци, че между тях почти нямаше бяло пространство. Буквите бяха големи и уверени, отпечатани на страниците с остри серифи. Разпознах азбуката – латиница, което някак си бе нормално, но не и езика. Всъщност като че ли нямаше отделни думи. Страниците бяха просто изписани с дълги поредици от букви – неопределена налудничава на вид мешавица.

– Но пък – допълни Мат – в случая няма как да сме сигурни дали това наистина не е енциклопедия на тъмни ритуали...

Извадих друга книга от рафта, голяма и тънка, с яркозелена корица и кафяво гръбче, на което пишеше КРЕСИМИР. Вътре бе същото.

– Може би това са някакви забавни пъзели – предположи Мат. – Като суперсложен вид судоку.

Клиентите на Пенумбра наистина бяха точно от онзи тип хора, които можеш да видиш в кафенетата, разсъждаващи за някоя сложна шахматна задача или решаващи кръстословицата в неделния вестник със синя химикалка, която притискат опасно силно в тънката хартия.

Някъде под нас камбанката звънна. Заля ме студен страх, който премина светкавично от мозъка до пръстите на краката ми и обратно. От предната част на книжарницата се чу глас:

– Има ли някого?

Изсъсках на Мат:

– Прибери я обратно.

После се спуснах надолу по стълбата. Когато излязох, давайки шумно измежду етажерките, на вратата видях Федоров. От всички клиенти, които бях срещал, той бе най-възрастният – брадата му бе снежнобяла, а кожата на ръцете му бе тънка като хартия, но също така бе може би и най-проницателният. Всъщност много ми приличаше на Пенумбра.

Той плъзна книгата по бюрото – връщаше КЛОВТИЕ, после потупа рязко с два пръсти по него и каза със силен руски акцент:

– Сега ще ми трябва МУРАО.

Заех се със задачата. Намерих МУРАО в базата данни и изпратих Мат да я вземе със стълбата. Федоров го изгледа с любопитство.

– Още един служител?

– Приятел – казах аз. – Просто ми помага.

Федоров кимна. Хрумна ми, че Мат лесно би могъл да мине за член на този клуб. Тази нощ и двамата с Федоров носеха кафяви панталони от рипсено кадифе.

– Тук си от колко... Трийсет и седем дни?

Не ги бях смятал, но да, сигурно бяха точно трийсет и седем дни. Тези момчета си падаха по точността.

– Толкова са, да, мистър Федоров – казах ведро аз.

– И какво мислиш за работата?

– Харесва ми. По-добре е отвисене в някой офис.

Федоров кимна и ми подаде картата си. Той бе номер 6KZVCY , естествено.

– Работех в „Хюлет Пакард" – произнесе името много странно, почти неразбираемо – трийсет години.

После реши да ме изпита:

– Някога работил ли си с техен калкулатор?

Мат се върна с МУРАО – голяма книга, дебела и широка, с петниста кожена подвързия.