Исабель Альенде - Къщата на духовете

— Какво е това? — попита той.

— Барабас — каза Клара.

— Дай го на градинаря да се отърве от него. Може да ни довлече някоя заразна болест — нареди Северо.

Ала Клара вече си го беше взела за свое.

— Мое си е, татко. Ако ми го отнемете, кълна ви се, че ще спра да дишам и ще умра.

Остана в къщата. Не след дълго тичаше навсякъде и ядеше пискюлите на завесите, килимите и краката на мебелите. На бърза ръка се съвзе от агонията си и започна да расте. Като го изкъпаха, разбраха, че е черно, с четвъртита глава, с много дълги крака и с къса козина. Бавачката препоръча да му отрежат опашката, за да добиело вид на породисто, но Клара надигна вой, който прерасна в пристъп на астма, и повече никой не отвори дума по въпроса. Барабас си остана с цяла опашка, с времето тя достигна на дължина стик за голф и с неуправляемите си движения той метеше с нея порцелановите прибори от масите и обръщаше лампите. Породата му така си и остана неизвестна. Нямаше нищо общо с кучетата, които скитореха по улиците, а още по-малко с чистокръвните създания, отглеждани от някои аристократични семейства. Ветеринарят не смогна да определи произхода му и Клара предположи, че е от китайско потекло, защото голяма част от съдържанието на багажа на вуйчо й бяха предмети за спомен от тази далечна страна. Имаше неограничени способности да расте. На шестия месец беше голямо колкото овца, на една година — колкото жребче. Отначало семейството се питаше още колко има да едрее и започнаха да се съмняват, че наистина е куче. Допускаха, че може да е екзотично животно, уловено от вуйчото пътешественик в някой далечен край на света и че нищо чудно в диво състояние да е кръвожадно. Нивеа гледаше крокодилските му нокти, големи като копита, и острите му зъби и майчиното й сърце тръпнеше пред мисълта, че звярът като нищо може да отхапе наведнъж главата на възрастен човек, а с още по-голяма лекота — на някое от децата й. Ала Барабас изобщо не показваше признаци за свирепост. Точно обратното. Подскачаше си палаво като котенце. Спеше прегърнат с Клара в леглото й, с глава на голямата пухена възглавница и завит до шията, защото падаше зиморничав, а по-после, когато вече не се побираше в леглото, се просваше на пода до него и полагаше конската си муцуна върху ръката на момичето. Никога не го чуха да излае или да изръмжи. Беше черен и тих като пантера, обичаше шунка и захаросани плодове и всеки път, когато имаше гости и забравеха да го затворят, влизаше безшумно в трапезарията и докато правеше една обиколка на масата, издърпваше деликатно любимите си сандвичи от чиниите и никой от сътрапезниците не посмяваше да му попречи. Въпреки че беше кротък като госпожица, Барабас внушаваше ужас. Когато се покажеше на улицата, разносвачите на продукти се разбягваха презглава. Веднъж появата му предизвика паника сред жените, наредени на опашка пред млекарската кола. Впрегнатият в нея кон се втурна да бяга, гюмовете се катурнаха и изпопадаха с гърмолене и млякото се разля по настилката. Северо трябваше да плати всички щети и заповяда да вържат кучето в двора, но Клара пак затропа, вдигна врява до бога и решението бе отложено за неопределено време. Хорското въображение и неведението относно породата на Барабас му придадоха митологични качества. Разправяха, че продължил да расте и че ако дивотията на един касапин не била сложила край на съществуването му, щял като нищо да достигне ръст на камила. Хората го смятаха за кръстоска на куче с кобила, допускаха, че могат да му се появят крила, рога и сернист дъх на дракон, както на зверовете, които Роса бродираше на безкрайната си покривка. На Бавачката й дойде до гуша да събира счупен порцелан и да слуша клюките, че нощем при пълнолуние се превръщал на вълк, и приложи с него същия метод, който бе използвала с папагала. Ала свръхдозата рибено масло не го уби, а само му докара четиридневно разстройство и къщата се покри от горе до долу с мръсотиите му, които пак тя трябваше да изчисти.

Бяха трудни времена. Аз тогава бях към двайсет и пет годишен, но ми се струваше, че ми остава твърде малко живот, за да преуспея и да постигна положението, което желаех. Бъхтех като вол и рядкото пъти, когато някоя скучна неделя сядах по неволя да си почина, чувствах, че пропилявам ценни мигове и че всяка минута бездействие ме отдалечава още с цял век от Роса. Живеех досами рудника в дъсчена къщурка с цинков покрив, която построих с помощта на няколко надничари. Вътре имаше едно-единствено квадратно помещение, където наредих вещите си. На всяка стена имаше голям прозорец, за да може да се раздвижва душният и зноен въздух през деня, а нощем, когато духаше леденият вятър, затварях и четирите и оставях открехнато по едно малко прозорче. Цялата ми покъщнина се състоеше от стол, походно легло, грубо скована маса, пишеща машина и тежка огнеупорна каса, която се наложи да докарат с муле през пустинята. В касата държах надниците на миньорите, някои документи и една брезентова торбичка, в която блестяха дребните късове злато — плодът на толкова усилия. Къщурката не беше уютна, но аз бях привикнал на неудобства. Никога не се бях къпал с топла вода и от детството си пазех спомени за студ, самота и вечна празнота в стомаха. Там ядох, спах и писах две години. Единственото ми развлечение бяха няколко отдавна прочетени и препрочетени книги, куп стари вестници, христоматии на английски, чрез които добих известни познания по този прекрасен език, и една кутия, където пазех под ключ кореспонденцията си с Роса. Бях придобил навика да й пиша на машина, като си оставях копия от всяко писмо и ги подреждах по дати до малкото писма, които получих от нея. Каквото готвеха за миньорите, това ядях и аз. Бях забранил в землището на рудника да се употребяват спиртни напитки. Алкохол не държах и в къщата си, защото винаги съм смятал, че мъжът се пропива в крайна сметка от самота и скука. Може би ме направи въздържател споменът за баща ми с разкопчана яка, разпусната и изцапана вратовръзка, помътнели очи, с тежък дъх и с чаша в ръка. Не нося пиене, удря ме в главата и лесно ме сваля. Открих това на шестнайсет години и никога не съм го забравял. Веднъж внучката ми ме попита как съм могъл да живея толкова дълго сам и тъй далеч от цивилизацията. Не знам. Но всъщност трябва да е било по-лесно за мене, отколкото за други — не съм общителен, нямам много приятели, не обичам гуляи и шумни веселби с разправии и ножове. Точно обратното — по-добре се чувствувам сам. Много ми е трудно да се сближавам с хората. По онова време още не бях живял с жена, тъй че нямаше как да ми липсва нещо, което не познавах. Не бях влюбчив, никога не съм бил, по природа съм верен, макар че ми стига сянката на една ръка, извивката на една талия, чупката на едно женско коляно, за да ми се качат в главата разни помисли дори днес, когато вече съм толкова стар, че като се гледам в огледалото, не мога да се позная. Приличам на криво дърво. Не че се опитвам да оправдая младежките си грехове с това, че, видите ли, не съм могъл да обуздая порива на желанията си, няма такова нещо. На оная възраст бях свикнал на незадължаващи връзки с леконравни жени, защото с други не можех да се надявам на нищо. Моето поколение правеше разлика между почтените жени и другите, но освен това разделяхме почтените на собствени и чужди. Докато не се запознах с Роса, не бях се замислял за любовта; да си романтичен ми се струваше опасно и безполезно и ако някога харесвах момиче, не смеех да се доближа до него от страх да не ми откаже и да не стана за смях. Открай време съм си бил много горд и малцина са страдали от гордостта си толкова, колкото аз.