Исабель Альенде - Къщата на духовете

За доктор Куевас бе достатъчно да хвърли само един поглед на тялото на Роса, за да разбере, че причината за смъртта съвсем не е обикновена треска, а нещо далеч по-сериозно. Почна да души навсякъде, прегледа кухнята, прокара пръсти по тенджерите, отвори чувалите брашно, торбите захар, кутиите сушени плодове, обърна всичко наопаки и остави след себе си такава бъркотия, сякаш бе минал ураган. Рови в чекмеджетата на Роса, разпита прислужниците един по един, заяде се с Бавачката, докато я изкара от кожата; разследванията най-накрая го отведоха до шишето ракия и той го реквизира, без много да се церемони. С никого не сподели съмненията си, но занесе шишето в своята лаборатория. След три часа се върна с ужасен израз, превърнал червендалестото му лице на фавн в бледа маска, която остана запечатана на него през цялото време, докато трая този страшен случай. Пристъпи към Северо, хвана го за лакътя и го отведе настрана.

— В тази ракия имаше толкова отрова, че можеше да прати на онзи свят и бик — каза му той в упор. — Но за да бъда сигурен, че именно това е убило момичето, трябва да направя аутопсия.

— Искате да кажете, че ще я отворите? — простена Северо.

— Не цялата. Главата й няма да пипам, само храносмилателната система — обясни доктор Куевас.

На Северо му прилоша.

Нивеа вече беше изтощена от плач, но като научи, че се канят да откарат дъщеря й в моргата, изведнъж се съвзе. Успокои се чак когато й се заклеха, че ще отведат Роса направо от къщи в католическото гробище. Тогава склони да изпие сънотворното, което й даде лекарят, и спа двайсет часа.

Надвечер Северо нареди да започнат приготовленията. Изпрати децата да си легнат и пусна прислугата да се прибере по-рано. На Клара, потресена от станалото, разреши тази нощ да спи в стаята на друга нейна сестра. Когато всички лампи изгаснаха и къщата се умири, дойде помощникът на доктор Куевас — мършав, късоглед и заекващ младеж. Помогнаха на Северо да пренесе тялото на Роса в кухнята и го положиха внимателно върху мраморната маса, на която Бавачката месеше хляба и режеше на ситно зеленчука. Въпреки силния си характер Северо не издържа, когато свалиха нощницата на дъщеря му и се появи ослепителната й голота на сирена. Излезе залитайки, пиян от мъка, строполи се в салона и се разплака като дете. Доктор Куевас беше акуширал при раждането на Роса и я познаваше както дланта си, но и той се стресна, като я видя без дрехи. На младия помощник от смайване му секна дъхът и в следващите години се запъхтяваше всеки път, когато в паметта му изплуваше невероятната гледка — Роса, заспала гола на голямата кухненска маса, с дългата си коса, разпусната като растителен водопад до пода.

Докато те бяха погълнати от страховитата си работа, Бавачката, отегчена от плач и молитви и обзета от предчувствие, че във владенията й в третия двор става нещо странно, стана, метна си отгоре един шал и излезе да пообиколи къщата. Видя, че в кухнята свети, но вратата и малките прозорчета са затворени. Продължи по смълчаните ледени коридори, прекоси трите крила на къщата и стигна до всекидневната. През открехнатата врата съзря господаря си — Северо крачеше с отчаян вид насам-нататък из помещението. Камината беше угаснала. Бавачката влезе.

— Къде е госпожица Роса? — попита тя.

— Доктор Куевас е при нея, Бавачке. Остани тук и изпий една чаша с мене — помоли Северо.

Бавачката остана права, скръстените й на гърдите ръце придържаха шала. Северо й посочи дивана и тя пристъпи плахо. Седна до него. За първи път, откакто живееше в къщата му, беше толкова близо до господаря. Северо наля по чаша херес за двамата и изпи своята на един дъх. Обхвана главата си с две ръце, заскуба си косите и зареди през зъби някакъв проточен, неразбираем и тъжен брътвеж. Бавачката седеше като истукан на ръба на стола, но като го видя да плаче, се отпусна. Протегна грапавата си ръка и му приглади косата със същия привичен ласкав жест, с който двайсет години бе утешавала децата му. Той вдигна очи, съзря лицето без възраст, индианските скули, черния кок, широкия скут, на който бе гледал да спят и да хълцат всичките му потомци, и почувствува, че може да намери разтуха от тази топла и щедра като земята жена. Опря чело о полата й, вдъхна лекия мирис на колосаната й престилка, захлипа като дете и заизлива всичките сълзи, които бе сдържал в живота си. Бавачката го почеса по гърба, потупа го утешително, поговори му на глезения бебешки език, с който приспиваше децата, изпя му едва чуто своите селски балади и най-сетне успя да го успокои. Двамата дълго седяха един до друг, пиха херес, плакаха на промеждутъци и си припомниха щастливите времена, когато Роса тичаше из градината и слисваше пеперудите с морскодънната си красота.