Исабель Альенде - Къщата на духовете

В ясната и звездна нощ усещах как студът пронизва костите ми, вцепенява ми ръцете, навира ми се в душата. Мислите ми бяха при Роса, копнеех с безразсъден плам да не е умряла, отчаяно молех небето всичко да се окаже грешка или тя, съживена от силата на моята любов, да възкръсне и да стане от смъртното си ложе както Лазар. Плачех вътрешно, потънал в мъката си и в нощния мраз, бълвах ругатни срещу мулето, което едва креташе, срещу Ферула, вестителка на нещастия, срещу Роса, задето бе умряла, и срещу бога, задето бе допуснал тя да умре. Най-сетне по едно време хоризонтът започна да просветлява, звездите се скриха и се появиха първите цветове на зората — тя обагри в червено и оранжево северния пейзаж. С утринната светлина повъзвърнах разсъдъка си. Започнах да се примирявам с нещастието си и вече се молех не да възкръсне, а само и само да успея да пристигна навреме, за да я видя, преди да я погребат. Ускорихме крачка и след един час мулетарят се сбогува с мене на малката гара, на която спираше теснолинейката — връзката между цивилизования свят и тази пустиня, където живях две години.

Пътувах повече от трийсет часа, не спирах дори да си залъжа глада, бях забравил дори жаждата си, но успях да пристигна в дома на семейство Дел Вале преди погребението. Казват, че съм влязъл в къщата целият в прах, без шапка, мръсен и брадясал, жаден и гневен и съм се разкрещял къде ми е годеницата. Малката Клара, която тогава беше просто едно кльощаво и грозно момиченце, ме пресрещна, когато нахлух в двора, хвана ме за ръка и мълчаливо ме заведе в трапезарията. Там Роса лежеше сред бели дипли на бял атлаз в белия си ковчег. На третия ден след смъртта тя си оставаше като жива и беше хиляди пъти по-красива от девойката, която помнех, защото в небитието Роса се бе превърнала неусетно в сирена, каквато тайно си е била винаги.

— По дяволите! Изтървах я! — казват, че съм изрекъл, че съм извикал и съм паднал на колене до нея, с което съм скандализирал опечалените роднини, защото никой не можеше да разбере покрусата ми — две години бях ровил земята, за да забогатея, само и само един ден да заведа тази девойка пред олтара, а смъртта ми я бе отнела.

След малко дойде катафалката — огромна, черна и лъскава кола, теглена от шест коня, издокарани с кичури пера, както беше обичаят тогава, и водена от двама кочияши в ливреи. Следобед тя потегли от къщата под ръмящия дъжд, следвана от кортеж коли, които возеха роднините, приятелите и венците. По традиция жените и децата не присъстваха на погребения, това беше мъжка работа, но Клара успя да се промъкне в последния миг с кортежа, за да изпрати сестра си Роса. Усещах как облечената й в ръкавица ръчичка се е вкопчила в моята и през целия път я чувствах до себе си — малка безмълвна сянка, която разбутваше някаква непозната нежност в душата ми. В този момент и аз не знаех, че Клара не е произнесла нито дума за два дена и че ще минат още три, преди семейството да се разтревожи от мълчанието й.

Северо дел Вале и по-големите му синове понесоха на ръце белия ковчег със сребърни нитове на Роса и сами го положиха в отворената ниша на семейната гробница. Бяха жалейни, смълчани и не отронваха нито сълза, както и подобаваше според правилата за траур в страна, привикнала да понася мъката с достойнство. След като се затвориха решетките на гробницата и роднините, приятелите и гробарите се оттеглиха, аз останах там, изправен сред цветята, които Барабас не бе успял да изяде и които придружиха Роса до гробището. Трябва да съм приличал на мрачна зимна птица с разветите си от ветреца пешове на сетрето, висок и слаб, какъвто бях тогава, преди да се изпълни проклятието на Ферула и да започна да се смалявам. Небето беше сиво и се канеше да вали, май беше студено, но мисля, че не усещах студа, защото яростта ме ядеше отвътре. Не можех да откъсна поглед от малкия мраморен правоъгълник, на който бяха издълбали с високи готически букви името на Роса Красивата и датите, обрамчили краткия й преход през този свят. Мислех за двете загубени години, през които мечтах за Роса, работих за Роса, писах на Роса, желах Роса, а ето че накрая нямаше да имам утехата дори да бъда погребан до нея. Размислих се за годините, които ми оставаха да живея, и си рекох, че без нея те не ми трябват, защото никога нямаше да срещна в цялата вселена друга жена с нейната зелена коса и с нейната морска красота. Ако ми бяха казали, че ще живея над деветдесет години, щях да се застрелям.

Не чух стъпките на пазача на гробището, който се бе приближил до мене изотзад. Затова се сепнах, когато той ме докосна по рамото.