Исабель Альенде - Къщата на духовете

— Как смеете да ме докосвате? — изръмжах аз.

Той отстъпи уплашено, клетият човечец. Няколко дъждовни капки закапаха тъжно по цветята на мъртвите.

— Извинете, господине, часът е шест и трябва да затварям — май че ми каза той.

Понечи да ми обясни, че правилникът забранява на външни лица да остават на гробището след залез-слънце, но аз не му дадох да довърши, тикнах му няколко банкноти в ръката и го бутнах да си върви и да ме остави на мира. Видях го как се отдалечава и ме поглежда през рамо. Навярно ме е взел за луд, за някой от ония смахнати некрофили, които понякога се навъртат из гробищата.

Дълга бе тази нощ, може би най-дългата в живота ми. Прекарах я, седнал до гроба на Роса, говорих с нея, придружавах я в първата част от пътуването й в отвъдното, когато е по-трудно да се откъснеш от земята и се нуждаеш от любовта на живите, за да си отидеш поне с утехата, че си посял нещо в сърцата на другите хора. Припомнях си съвършеното й лице и проклинах участта си. Упреквах Роса за годините, които прекарах в копнеж по нея, заврян в една руднична дупка. Не й казах, че през цялото това време не бях виждал други жени освен няколко жалки и похабени проститутки, които обслужваха целия лагер по-скоро с добра воля, отколкото с професионално достойнство. Виж, казах и, че съм живял сред груби мъже, скарани със закона, че съм карал на леблебия и на жабунясала вода, далеч от цивилизацията, и съм мислил за нея ден и нощ, носел съм в душата си образа й като знаме, което ми даваше сили да продължавам да чопля планината, дори да се загубеше жилата, че боледувах от стомах през по-голямата част от годината, че нощем се вкочанясвах от студ, а денем обезумявах от горещина — и всичко това с единствената цел да се оженя за нея, но тя взе, че ми умря подло, погуби мечтите ми и ми остави в наследство неизлечимо отчаяние. Казах й, че се е подиграла с мене, натякнах й, че никога не сме оставали съвсем сами, че съм я целунал само веднъж. Беше ми се налагало да подклаждам любовта си със спомени и с пришпорващи, но незадоволими желания, с овехтели и пожълтели писма, неспособни да отразят страстните ми чувства и мъката от раздялата, защото не съм силен в писмовните изяви, а още по-малко, ако трябва да пиша за онова, което ми е на сърцето. Казах й, че тия години в мината са безвъзвратно изгубени, че да бях знаел, че престоят й в този свят ще е толкова кратък, щях да открадна пари, колкото трябваше, за да се оженя за нея и да вдигна палат, украсен със съкровищата на морското дъно — корали, перли, седеф, — и щях да я държа отвлечена там, и само аз щях да имам достъп до него. Щях да я любя безспир, почти докогато свят светува, защото бях сигурен, че ако се беше омъжила за мене, нямаше да изпие отровата, предназначена за баща й, и щеше да живее хиляда години. Говорих й за ласките, които пазех за нея, за подаръците, с които щях да я смайвам, как щеше да ме обикне и да я направя щастлива. Казах й изобщо всички щуротии, които никога не бих й изрекъл, ако можеше да ме чуе, и които никога по-късно не съм казвал на никоя жена.

Тази нощ реших, че никога повече няма да се влюбя, че никога повече няма да се засмея или да тръгна да гоня някоя илюзия. Ала никога повече е много време. Успях да се убедя в това през дългия си живот.

Представях си зримо как вътре в мене яростта нараства като злокачествен тумор, измърсява най-отрадните часове от съществуването ми, лишава ме от способността да почувствам нежност или милосърдие. Ала най-силното чувство, което си спомням, че изпитах тая нощ, чувство, по-властно от безпътицата и гнева, бе горест — горест заради несбъднатото желание, заради непостижимостта на въжделението си ръцете ми да преминат по цялата Роса, да проникна в тайните й на жена, да пусна на воля зеления ручей на косата й и да се потопя в най-дълбоките му води. Отчаяно си представих последния образ, който бях запазил от нея — тя, откроена сред атлазените дипли на девическия си ковчег, главата й, обрамчена в портокаловите цветчета на младоженка, с молитвена броеница между пръсти те. Не знаех, че точно така, с портокаловите цветчета и с броеницата, щях отново да я съзра за един бегъл миг много години по-късно.

С първия светлик на зората пазачът се върна. Навярно му бе дожаляло за премръзналия безумец, прекарал нощта сред мъртвешки бледните призраци на гробището. Подаде ми манерката си.

— Топъл чай. Пийнете малко, господине — предложи ми той.

Но аз го отблъснах грубо и се отдалечих с ругатни и с едри ядосани крачки между редиците гробове и кипариси.