Исабель Альенде - Къщата на духовете

От всички братя и сестри в семейство Дел Вале Клара слушаше най-търпеливо и с най-голям интерес разказите на вуйчо си Маркос. Можеше да ги повтори до един, беше научила наизуст няколко думи на диалекти на чуждоземни индианци, познаваше обичаите им и можеше да опише как си прекарват парчета дърво през устните и през мекото на ухото, знаеше религиозните им обреди, названията на най-отровните змии и противоотровите срещу всяка една. Вуйчо им беше толкова сладкодумен, че момиченцето направо усещаше парещото ухапване на пепелянките по собствената си плът, виждаше как влечугото пълзи по килима между краката на паравана от хакаранда 3 3 Тропическо растение. — Б. пр. и чуваше крясъците на папагалите между завесите в салона. Помнеше на пръсти маршрута на Лопе де Агире 4 4 Лопе де Агире (1618–1661) — испански конкистадор, прочул се с жестокостта си при покоряването на Перу. — Б. пр. , търсача на Ел Дорадо, и невъзможните за произнасяне имена на растенията и животните в посетените или измислени от чудесния й вуйчо земи, знаеше за будистките свещеници лама, които пият солен чай с мас от як, и можеше да опише подробно пищните туземки от Полинезия, китайските оризища или белите равнини на северните страни, където вечният лед убива животните и заплеснатите хора, като ги вкочанява за минути. Маркос имаше няколко дневника с пътеписи, в които отбелязваше маршрутите и впечатленията си. Имаше и сбирка от карти и от книги с приключенски разкази и дори с вълшебни приказки, които държеше в сандъците си в килера за вехтории в най-задната част на третия двор на къщата. Оттам излязоха, за да населят сънищата на нейните потомци, и най-накрая бяха изгорени по грешка половин век по-късно на позорна клада.

От последното си пътешествие Маркос се завърна в ковчег. Беше умрял от някаква тайнствена африканска чума, от която постепенно се бе сбръчкал и прежълтял като пергамент. Когато почувствува, че е болен, той потегли обратно с надежда, че грижите на сестра му и знанията на доктор Куевас ще му върнат здравето и младостта, ала не издържа шестдесетте дни пътуване с кораб и край Гуаякил умря, стопен от треската и бълнуващ за намазани с мускус жени и за скрити съкровища. Капитанът на кораба — англичанин с презиме Лонгфелоу, едва не го хвърли в морето, увит в знаме, но на борда на презокеанския параход Маркос беше завързал толкова приятелства, толкова жени чезнеха от любов по него, макар да мязаше на дивак и да бълнуваше, че пасажерите се възпротивиха и Лонгфелоу се принуди да го складира до зеленчуците на готвача китаец, за да го предпази от топлината и от комарите на тропика, докато корабният дърводелец му скове надве-натри специален сандък. В Каляо намериха подходящ ковчег и след няколко дни капитанът, бесен от ядовете, които този пасажер бе причинил на мореплавателната компания и лично на него, го стовари, без много да се церемони, на кея, като се чудеше защо никой не идва да си го прибере и да плати извънредните разходи. По-късно разбра, че по тия географски ширини човек може да се осланя на пощенските служби много по-малко, отколкото в далечната му Англия, и че телеграмите му бяха изчезнали яко дим по пътя. За щастие на Лонгфелоу на митницата се намери един адвокат, който познаваше семейство Дел Вале и си предложи услугите да наеме кола, да натовари Маркос и сложния му багаж и да ги закара в столицата на единствения известен постоянен адрес на вуйчото — в къщата на сестра му.

За Клара това щеше да бъде един от най-мъчителните мигове в живота й, ако с партакешите на вуйчо й не бе пристигнал и Барабас. Тя не прояви любопитство към бъркотията на двора, а инстинктът й я отведе право към ъгълчето, където бяха захвърлили клетката. Вътре беше Барабас. Той представляваше купчина костици, покрити с козина с неопределен цвят, целият във възпалени струпеи, едното му око склопено, другото — гноясало и гурелясало, и стоеше неподвижен като труп в собствените си нечистотии. Въпреки вида му Клара го позна, без изобщо да се подвоуми.

— Кученце! — изписка тя.

И се засуети около животното. Извади го от клетката, сгуши го в прегръдките си, с грижовност на мисионерка успя да налее глътка вода в подутата му и пресъхнала муцуна. Никой не се бе сещал да го нахрани, откакто капитан Лонгфелоу, който като всички англичани се отнасяше далеч по-добре с животните, отколкото с хората, го остави заедно с багажа на кея. Докато кучето беше на кораба с умиращия си господар, капитанът го храни със собствените си ръце и го разхожда по палубата, обграждайки го с всичките грижи, от които лиши Маркос, ала веднъж оставено на твърда земя, то бе третирано като част от багажа. Клара се превърна в майка за животното, като между другото никой не й оспорваше тази съмнителна привилегия, и сполучи да го съживи. След някой и друг ден, когато утихна бурята от пристигането на трупа и от погребението на вуйчо Маркос, Северо спря очи на косматото животинче, което дъщеря му носеше на ръце.