Исабель Альенде - Къщата на духовете

— Отвратителен град — отсече той.

Файтонът дотрополи до къщата, където бе отрасъл. Стресна се, като видя до каква степен се е съсипал кварталът през тия години, откакто на богатите се бе прищяло да живеят по-нависоко от останалите хора и градът се бе разраснал до подножието на планината. От площада, където играеше като дете, нямаше и помен, беше се превърнал в пущинак, задръстен от пазарски каруци, зарязани насред боклуците, в които ровеха безпризорни кучета. Къщата му бе в окаяно състояние. Видя всички белези на разруха, които ходът на времето бе оставил по нея. На старомодната и разнебитена остъклена врата с релефни мотиви на екзотични птици имаше бронзово чукче във формата на женска ръка, придържаща топка. Почука и му се наложи да чака дълго — цяла вечност, както му се стори, докато най-сетне някой дръпна въжето, което тръгваше от мандалото и стигаше до горната площадка на стълбището, и вратата се отвори. Майка му държеше само горния етаж, долния бе дала под наем на една работилница за копчета. Естебан се заизкачва по скърцащите стъпала, които отдавна не бяха виждали подово масло. Горе го чакаше престаряла прислужница, за чието съществуване съвсем бе забравил. Тя го посрещна със сълзливи изблици на обич, също както едно време, когато той беше петнайсетгодишен и се връщаше от нотариалното, където си вадеше хляба от преписи на покупко-продажби на имоти и пълномощни на непознати хора. Нищо не се беше променило, дори разположението на мебелите, но всичко му се стори различно — коридорът със захабен дъсчен под, счупените прозорци, затулени надве-натри с мукава, няколкото прашни папрати, линеещи в ръждясали тенекии и изпотрошени фаянсови саксии, вонята на ядене и на пикоч, която сгърчваше стомаха. „Каква беднотия!“, помисли си Естебан, недоумявайки къде бяха отишли всичките пари, които изпращаше на сестра си, за да живеят прилично.

Ферула излезе да го посрещне с тъжна гримаса за добре дошъл. Намери я много променена, вече не беше онази напращяла жена, която остави преди години, беше отслабнала и носът й изпъкваше властно на ъгловатото лице, имаше опечален и разсеян вид и от нея се носеше силен дъх на лавандула и на вехти дрехи. Двамата се прегърнаха мълчаливо.

— Как е мама? — попита Естебан.

— Ела да я видиш, чака те — каза тя.

Минаха по коридор от свързани помежду си стаи. Всичките бяха еднакви, тъмни, с погребални стени, високи тавани и тесни прозорци, с избелели цветя и отмалели от нега девици по тапетите, зацапани със сажди от мангалите и зеленясали от времето и от беднотията. Някъде много отдалеч идваше гласът на някакъв радиоговорител, който рекламираше хапченцата на доктор Рос, дребнички, но крайно ефикасни при запек, безсъние и лош дъх. Двамата спряха пред затворената врата на спалнята на доня Естер Труеба.

— Тука е — каза Ферула.

Естебан отвори вратата. Трябваха му няколко секунди, за да прогледне в тъмното. В лицето го блъсна миризма на лекарства, сладникав мирис на пот, влага, спареност и нещо, което отначало не можа да определи, но то скоро му се прилепи като чума — мириса на разлагаща се плът. През открехнатия прозорец се процеждаше тънко снопче светлина и той съзря широкото легло, в което издъхна баща му и в което майка му спеше от деня на сватбата си. Креват с черна дърворезба, с балдахин на релефни фигурки на ангели и с покривка от червен брокат, избеляла и станала на парцали от дълга употреба. Майка му беше в полуседнало положение. Представляваше блок от набита, масивна плът, чудовищна пирамида от лой и дрипи, увенчана с малка плешива главичка с кротки, изненадващо живи, сини и невинни очи. Артритът я бе превърнал в монолитно същество, не можеше да си сгъва ставите и да си върти главата, пръстите й бяха станали като вкочанени куки, като лапи на изкопаемо, и за да не се изхлузва от леглото, зад гърба й беше сложено сандъче, крепено от дебела дъска, която на свой ред бе подпряна на стената. Годините личаха по следите, оставени от дъската по стената — диря от страдание, пътечка от мъка.

— Мамо… — промълви Естебан и гласът му се пречупи в гърдите, разтроши се на сдържан плач и той изтри с един замах от паметта му тъжните спомени, несретното детство, тежките миризми, мразовитите утрини и мазната супа от момчешките му години, болната майка, отсъстващия баща и яда, който гризеше вътрешностите му от деня, когато започна да разсъждава като разумен човек, и забрави всичко, всичко, освен единствените светли мигове, когато тази непозната жена, сега простряна в леглото, го люлееше в ръцете си, пипаше му челото, да не би да има температура, пееше му приспивни песни, навеждаше се с него над страниците на някоя книга, ридаеше от мъка, когато той, още дете, ставаше призори, за да отива на работа, ридаеше от радост, когато го виждаше да се връща вечер, ридаеше, майко, за мене.