Исабель Альенде - Къщата на духовете

Умението на Клара да движи предмети, без да ги докосва, не изчезна с първата й менструация, както вещаеше Бавачката. Напротив, засили се и момичето постигна толкова високо майсторство, че можеше да движи клавишите на пианото със затворен капак, при все че въпреки желанието си така и не успя да премести из стаята и самия инструмент. На тия чудатости посвещаваше по-голямата част от енергията и от времето си. Разви способността да познава учудващо голям процент от картите в колодата и измисли игри със смайващи трикове, с които развличаше братята си. Баща й Северо й забрани да гадае бъдещето по картите и да вика призраци и палави духове, които притесняваха останалите членове на семейството и изправяха косите на прислугата. Нивеа обаче прецени, че колкото повече ограничават и плашат най-малката й дъщеря, толкова повече се засилва нейният лунатизъм, тъй че реши да я остави на мира със спиритическите й номера, игрите й на врачка и пещерното й безмълвие и се постара да я обича без условности и да я приеме такава, каквато беше. Не се вслушаха в препоръките на доктор Куевас, който донесе от Европа новата мода лудите да се лекуват със студени бани и електрошокове, и Клара израсна на воля, като диво растение.

Барабас не се отлъчваше от малката ни денем, ни нощем, освен в естествените си периоди на полова активност. Винаги се въртеше край нея като огромна сянка, между другото и мълчеше като нея, лягаше в краката й, когато тя сядаше, а през нощта спеше до леглото й и пухтеше като локомотив. Толкова здраво се бе сдушил с господарката си, че тръгнеше ли тя да ходи като сомнамбул из къщата, кучето вървеше след нея в същата поза. При пълнолуние беше нещо обичайно да ги виждат как сноват по късна доба из коридорите като два призрака, витаещи в бледия светлик. С времето започна все по-явно да проличава, че кучето е голям заплес. Никога не можа да проумее, че стъклото притежава свойството прозрачност, и когато се разлудуваше, често се понасяше в тръс срещу прозорците с невинното намерение да хване някоя муха. Падаше от другата страна с трясък на счупени стъкла, озадачено, умърлушено и гузно. По онова време стъклата идваха от Франция с кораб и манията на животното да се хвърля срещу прозорците стана истински проблем, докато Клара не измисли като крайно средство по тях да нарисуват котки. Щом поотрасна, Барабас преустанови детинските си полови упражнения с краката на пианото, но инстинктът му за възпроизвеждане се проявяваше само когато надушеше наблизо някоя разгонена кучка. Тогава не можеше да го възпре никоя верига и никоя врата, преодоляваше всички изпречили се насреща му препятствия, втурваше се на улицата и изчезваше за два-три дена. И всеки път, когато се връщаше, горката кучка, заклещена и направо увиснала във въздуха, се влачеше отзаде му. Налагаше се да прибират децата, за да не гледат ужасното зрелище. Градинарят заливаше двойката със студена вода, докато най-сетне, след дълго поливане, ритници и други срамотии, Барабас се отклещваше от възлюблената си и я оставяше да бере душа в двора на къщата, където Северо трябваше да я доубива с пушката.

Девическите години на Клара преминаха безбурно в голямата къща с три двора на родителите й. Глезеха я по-големите й братя и сестри, глезеше я Северо, тя му беше любимката, глезеха я Нивеа и Бавачката, която продължи зловещите си набези, маскирана като върколак, но в останалото време я обграждаше с най-нежни грижи. Почти всичките й братя се бяха задомили или заминали, едни пътуваха, други работеха в провинцията, и голямата къща, която по-рано приютяваше многобройна челяд, беше почти празна и много от стаите й не се използваха. През свободното си от наставници и гувернантки време момичето четеше, движеше най-различни предмети, без да ги докосва, гонеше се с Барабас, упражняваше се в разни игри на отгатване и се учеше да плете. От всички домашни дейности тя успя да овладее единствено ръкоделието. От онзи четвъртък преди Великден, когато отец Рестрепо я обвини, че дяволът се е вселил в нея, над главата й се появи лек ореол, който обичта на родителите и дискретността на братята й успяха да опазят от дебнещите хорски очи, но мълвата за чудатите й умения плъзна шепнешком по женските събирания. Нивеа си даде сметка, че никой не кани дъщеря й и че дори собствените й братовчеди я избягват. Помъчи се да компенсира тази липса на приятели с пълната си всеотдайност и го стори толкова успешно, че Клара има радостно детство, за което в следващите години щеше да си спомня като за светъл период от своя живот въпреки самотата и немотата си. Завинаги щеше да запази в паметта си следобедите, които двете с майка й прекарваха в стаичката за шев, където Нивеа шиеше на машина дрехи за бедните и й разказваше приказки и семейни истории. Сочеше й старовремските фотографии на стената и й говореше за миналото.