Исабель Альенде - Къщата на духовете

Бавачката се бе превърнала в жена без възраст, оставаше си държелива като на млади години и както не се уморяваше да подскача на два крака по ъглите, за да плаши немотата, така по цял ден можеше да разбърква с дървена пръчка бакърения казан, врящ на адски огън насред третия двор. В казана бълбукаше дюлевото сладко — гъста течност с цвят на топаз. Изливаха я във форми и като изстинеше, се превръщаше в правилни калъпи с най-различни размери, които Клара раздаваше на бедните. Когато другите хлапетии пораснаха и се разпиляха на разни страни, Бавачката, свикнала да живее в детско обкръжение, съсредоточи цялата си нежност върху Клара. Макар че момичето отдавна не беше пеленаче, тя си го къпеше по бебешки, киснеше го в емайлираната вана с дъхаща на босилек и жасмин вода, триеше го със сюнгер, сапунисваше го най-старателно навсякъде, дори в ушите и между пръстите на краката, разтриваше го с одеколон, пудреше го с четчица от лебедов пух и му решеше косата безкрайно търпеливо, докато тя станеше лъскава и покорна като водорасло. Обличаше го, дърпаше завеските около леглото му, носеше му закуската на табла, караше го да пие липов чай за нервите, чай от лайка за стомаха, от лимонов цвят за кожата, от седефче за жлъчката и от мента за свеж дъх, докато момичето се превърна в ангелски благо и красиво същество, което витаеше по дворовете и коридорите, обгърнато от ухание на цветя, шумолене на колосани фусти и ореол от букли и панделки.

Клара прекара детството и навлезе в моминството между четирите стени на своя дом, в един свят на чудати истории, на спокойна и ведра тишина, където времето не се измерваше с часовници и календари, вещите имаха собствен живот, привиденията сядаха на масата и говореха с хората, миналото и бъдещето съставяха едно общо цяло и реалността на настоящето беше калейдоскоп от безразборно пръснати огледалца, в който можеше да се случи всичко. Изпитвам особена наслада, когато чета тетрадките от онова време, в които се описва един вече отишъл си вълшебен свят. Защитена от житейски несгоди, Клара обитаваше една измислена за нея вселена, където прозаичната истина на материалните неща се смесваше с бушуващата истина на сънищата и където законите на физиката или на логиката невинаги действаха. Унесена в своите фантазии, Клара изживя този период в компанията на въздушните, водните и земните духове и бе толкова щастлива, че не почувствува нужда да говори цели девет години. Когато всички бяха загубили надежда, че някога отново ще я чуят да проговори, на рождения си ден, след като духна деветнайсетте свещи на шоколадовата си торта, тя за първи път се обади с глас, който бе държала прибран през цялото това време и който звучеше като разстроен инструмент.

— Скоро ще се омъжа — изрече тя.

— За кого? — попита Северо.

— За годеника на Роса — отвърна тя.

И тогава си дадоха сметка, че е проговорила за първи път след толкова години, и чудото разтърси къщата из основи и разрева цялото семейство. Този се обади на онзи, онзи на трети, вестта се разнесе из града, обърнаха се за съвет към доктор Куевас, той направо не можеше да повярва, и в суматохата около радостта, че Клара е проговорила, всички забравиха какво бе казала. Спомниха си чак два месеца по-късно, когато Естебан Труеба, когото не бяха виждали от погребението на Роса, дойде да поиска ръката на Клара.

Естебан Труеба слезе на перона и понесе сам двата си куфара. Железният купол, заимстван от лондонската гара „Виктория“ и построен от англичаните още по времето, когато притежаваха концесията за националните железници, не се беше променил никак, откакто той мина оттук за последен път преди години — същите мръсни прозорци, ваксаджийчетата, продавачите на милинки и местни сладкиши и носачите с тъмните си фуражки с емблемата на британската корона, която никой не се бе сетил да смени с друга, с цветовете на националното знаме. Нае файтон и даде адреса на майчината си къща. Направо не можа да познае града — бяха го ударили на безразборен модернизъм, по улиците — наплив от жени с оголени прасци и от мъже с жилетки и панталони с басти, работници вдигаха дандания, пробиваха дупки в паважа, махаха дървета, за да слагат стълбове, махаха стълбове, за да строят сгради, махаха сгради, за да садят дървета, между хората се пречкаха улични продавачи и си деряха гърлата да превъзнасят до небето машинката за точене на ножове, печените фъстъци, кукличката, която танцува сама, без жици, без конци, вие сам можете да се уверите, пипнете я, не се бойте, вятърът носеше мирис на бунища, на пържено, на фабрики, на автомобили, които се мъчеха да се провират между файтоните и трамваите с кръвна тяга, както наричаха старите коне, обслужващи обществения транспорт, пъхтеж на човешко множество, топуркане на подтичващи крака, глъчка от забързан вървеж насам и натам от припряност и от твърдо работно време. Естебан се почувствува потиснат. Мразеше този град много повече, отколкото преди. Мислено се пренесе на село, припомни си пътеките из полето, с две редици дървета отстрани, времето, измервано по дъждовете, необятната самота на ливадите си, прохладния покой на реката и на тихия си дом.