Исабель Альенде - Къщата на духовете

— Виждаш ли този строг човек с брада на морски разбойник? Това е чичо Матео. Замина за Бразилия, беше завъртял търговия с изумруди, но една пламенна мулатка го урочасала. Окапала му косата, опадали му ноктите, разклатили му се зъбите. Наложило се да отиде при един магьосник, жрец на племето воду, негър, черен като катран. Дал му жрецът някаква муска и зъбите му укрепнали, поникнали му нови нокти и пак му покарала косата. Погледни го, дъще, косата му е по-обрасла, отколкото на индианец. Той е единственият плешив човек на света, на когото отново е поникнала коса.

Клара се усмихваше и не казваше нищо, но Нивеа продължаваше да си нарежда — беше свикнала с мълчанието на дъщеря си. От друга страна таеше надежда, че като не престава да й пълни главата, малката рано или късно ще я попита нещо и ще си възвърне говора.

— А този пък — разправяше Нивеа — е чичо Хуан. Аз много го обичах. Веднъж пръдна и с това си подписа смъртната присъда. Голямо нещастие. Случи се на един пикник. Беше уханен пролетен ден, всички братовчедки се бяхме докарали с муселинени рокли и с шапки с цветя и финтифлюшки, а момчетата се кипреха в най-хубавите си неделни костюми. Хуан си свали бялото сетре, сякаш ми е пред очите! Запретна си ръкавите на ризата и се увеси гордо на клона на едно дърво, за да предизвика с гимнастическите си подвизи възхищението на Констанса Андраде — бяха я избрали за кралица на празника на гроздобера и той още от пръв поглед пощуря по нея. Хуан се вдигна безупречно два пъти на мускули, направи едно пълно превъртане и при следващото движение току пусна една звучна. Не се смей, Кларита! Беше ужасно. Възцари се неловко мълчание и по едно време кралицата на гроздобера се разсмя неистово. Хуан си облече сетрето, беше пребледнял като вар, отдалечи се е бавни крачки от групата и повече не го видяхме. Търсиха го чак в Чуждестранния легион, разпитваха за него по всички консулства, но къде ти — ни вест, ни кост. Аз мисля, че е станал мисионер и е отишъл да се грижи за прокажените на остров Пасха — по-далеч не можеш стигна, за да забравиш и да те забравят, защото е встрани от морските пътища и го няма дори в холандските карти. Оттогава хората си го спомнят като Хуан Пръднята.

Нивеа отвеждаше дъщеря си до прозореца и й показваше сухия пън на тополата.

— Беше огромно дърво — разказваше майката. — Накарах да го отсекат преди да се роди най-големият ми син. Разправят, било толкова високо, че от върха му можело да се обгърне с поглед целия град, но единственият, който се изкачи догоре, нямаше очи, за да го види. Поискаше ли да обуе дълги панталони, всеки мъж от рода Дел Вале трябваше да се покатери на дървото, за да изпита смелостта си. Това беше нещо като ритуал при посвещаване. Дървото беше цялото в резки. Аз сама се убедих в това, когато го отсякоха. Още от първите междинни клони, дебели колкото комини, личаха резките, оставени от прадедите, които са се катерили нагоре по свое време. По инициалите, изрязани в стъблото, се знаеше кои са се качили най-високо, кои са били най-смели, а също и кои са се запънали от страх. Не щеш ли, веднъж дойде редът и на братовчеда Херонимо, той беше сляп. Закатери се той, като опипваше клоните, без да се двоуми, защото не виждаше колко е високо и нямаше чувството, че отдолу му е бездна. Стигна до върха, но не можа да довърши „Х“-то от инициалите си, защото се откъсна като зряла круша и тупна на главата си на земята, току до краката на баща си и на братята си. Беше петнайсетгодишен. Занесоха увитото му в чаршаф тяло на майка му, клетата жена заплю всички в лицето, наруга ги с моряшки псувни и прокле човешкото племе, накарало сина й да се качи на дървото, докато най-сетне дойдоха милосърдните сестри — монахини и я отведоха в усмирителна риза. Знаех, че моите синове един ден ще трябва да продължат тази дивашка традиция. Затова накарах да го отсекат. Не исках, докато Луисито и другите момчета растат, в прозореца им да тъмнее сянката на тоя ешафод.

Понякога Клара придружаваше майка си и две-три нейни приятелки — феминистки. Те ходеха по разни фабрики, качваха се на сандъци и държаха речи на работничките, а през това време надзирателите и собствениците, застанали на благоразумно разстояние, ги измерваха с насмешливи и враждебни погледи. Въпреки крехката си възраст и пълното си невежество по житейските проблеми Клара долавяше колко нелепо е това положение и описваше в тетрадките си контраста между нейната майка и приятелките й, докарани с кожени палта и велурени обувки, и унилата и примирена група работнички с груби дочени престилки и напукани до кръв ръце, на която те говореха за потисничество, за равенство и за права. От фабриката феминистките отиваха право в сладкарницата на Оръжейния площад да се черпят с чай, с пасти и да разискват как върви тяхната кампания. Това безобидно развлечение ни най-малко не беше в разнобой с разпалените им идеали, къде ти! Друг път майка й я водеше в крайните квартали и в свръхнаселените жилищни сгради за сиромашията. Ходеха с колата, претъпкана с храна и с дрехи, които Нивеа и приятелките й шиеха за бедните. И в тези случаи момичето пишеше с учудващо прозрение, че благотворителните дела не са лек за огромните неправди. Иначе отношенията между нея и майка й бяха приветливи и задушевни и въпреки че бе родила петнайсет деца, Нивеа се държеше така с нея, сякаш й беше едничка рожба. Между двете се създаде толкова здрава връзка, че следващите поколения я продължиха вече като семейна традиция.