Исабель Альенде - Дъщеря на съдбата

— Мис Роуз има портрет с три ръце, Дао. Дело на прочут майстор, но не помня името му.

— С три ръце ли?

— Е, художникът я нарисувал с две, но тя си добавила третата. Брат й Джереми припада, като види портрета.

Елайза си бе наумила да постави снимката в тънка позлатена метална рамка върху червено кадифе за бюрото на мис Роуз. Носеше и писмата на Хоакин Андиета, за да ги увековечи, преди да ги унищожи. Претъпкано с декори, ателието наподобяваше малък театър: имаше завеси с цветни беседки и езерца с чапли, картонени гръцки колони, гирлянди от рози и дори препарирана мечка. Фотографът се оказа припряно човече, което говореше със заекване и подскачаше като жаба, докато подбираше необходимото. След като уточниха подробностите, той постави Елайза пред някаква маса, с любовните писма в ръка, и намести зад гърба й желязна рамка, с подпора за врата — доста подобна на онази, която мис Роуз й поставяше при уроците по пиано.

— Слагам ви я, за да не мръднете. Гледайте право в апарата и не дишайте.

Човечето изчезна зад черен парцал и след секунда Елайза бе заслепена от бяла светкавица, а от миризмата на опърлено се разкиха. За втория портрет остави писмата настрана и помоли Дао Циен да й помогне да си сложи перлената огърлица.

На следващия ден Дао Циен излезе много рано да си купи вестник, както правеше винаги преди да отвори кабинета, и видя заглавията в шест колони: бяха застреляли Хоакин Муриета. Върна се у дома, притиснал вестника към гърдите си, като се питаше как да съобщи на Елайза и как ще приеме тя вестта.

На 24 юли призори, след тримесечно препускане напосоки и слепешком из Калифорния, капитан Хари Лав и двайсетте му наемници се озовали в долината Туларе. Вече им било дошло до гуша да преследват призраци и да тичат по измамни следи, знойният пек и комарите ги били изнервили до крайност и всички започвали да се гледат с омраза. Да яздиш нахалост три месеца през лятото из безводните хълмища, под безмилостното слънце, беше прекалено голяма жертва за получената нищожна заплата. По селата бяха забелязали обяви: „Хиляда долара награда за главата на разбойника“, на някои от които отдолу било надраскано: „А аз давам пет хиляди“ с подпис „Хоакин Муриета“. Хората им се подигравали, а до крайния срок оставали едва три дни, но ако се върнели с празни ръце, нямало да видят и цент от хилядата долара на губернатора. Но това бил, изглежда, щастливият им ден, защото, почти изгубили надежда, те ненадейно се натъкнали на седмина мексиканци, спрели под някакви дървета.

По-късно капитанът щеше да разказва, че дрехите и снаряжението им били прекалено скъпи, а конете от сой — още един повод за съмнение, — поради което той се приближил към тях и настоял да се представят. Вместо да се подчинят, заподозрените се втурнали към конете си, но преди да успеят да наскачат по седлата, хората на Лав ги обкръжили. Единственият, който с олимпийско спокойствие стигнал до коня си, без да обръща внимание на нападателите, сякаш не е чул предупреждението, имал вид на техен командир. Носел само нож, затъкнат в колана, останалите му оръжия висели на седлото, но той дори не посегнал към тях, защото капитанът насочил пистолет към челото му. По-късно Лав щеше да напише в доклада си, че останалите мъже от шайката, които наблюдавали зорко събитията от няколко крачки, готови да се притекат на помощ на своя водач при най-малката небрежност от страна на охранителите, изведнъж направили отчаян опит да побегнат, вероятно с намерението да отвлекат вниманието на преследвачите си, а в това време командирът им се метнал с невероятен скок на буйния си жребец, поваляйки всички пред себе си. Ала не стигнал много далеч — изстрел от пушка улучил животното и то се строполило на земята с обляна в кръв муцуна. Тогава ездачът, който по думите на капитан Лав, не бил друг, а самият Хоакин Муриета, се спуснал да бяга като елен и не им оставал друг изход, освен да изпразнят револверите си в гърдите на злодея.

— Не стреляйте повече, свършихте си работата — изрекъл той, преди да рухне, покосен от смъртта.

Това бе драматичната история, поместена в печата, но нито един от разбойниците не бе останал жив, за да разкаже какво точно се бе случило. Безстрашният капитан Хари Лав отрязал с един замах главата на предполагаемия Муриета. Някой забелязал недъгавата ръка на друга от жертвите и на часа решили, че става дума за Джак Трите Пръста, поради което обезглавили и него, а за всеки случай отсекли и сакатата ръка. Двадесетте отмъстители препуснали в галоп към близкото селище, което се намирало само на няколко мили, но поради адската горещина надупчената от куршумите глава на Джак Трите Пръста започнала да се разпада, и те я захвърлили край пътя. Преследван от мухите и зловонието, капитан Хари Лав си дал сметка, че се налага да съхрани останките, иначе нямало да стигне до Сан Франсиско, за да си получи заслужената награда, поради което ги напъхал в две стъкленици с джин. Капитанът бе посрещнат като герой — най-сетне някой бе избавил Калифорния от най-страшния злосторник в нейната история. Нещата обаче не са съвсем ясни, цялата работа намирисва на заговор, изтъкваше Джейкъб Фриймънт. Първо никой не можеше да докаже, че събитията са се развили точно по начина, по който ги описваха Хари Лав и хората му; не беше ли твърде подозрително да се натъкнат на мексиканците след тримесечно безплодно кръстосване в най-удобния за капитана час? Нямаше и кой да разпознае Хоакин Муриета: самият журналист бе ходил да види главата, но не бе успял да установи дали наистина принадлежи на разбойника, когото той познавал лично, макар да признаваше, че имало известна прилика.