Исабель Альенде - Дъщеря на съдбата

— Ще напиша писмо на мис Роуз, Дао — обяви тя.

— Защо?

— Тя ми е като майка. Щом аз я обичам толкова, вероятно и тя ме обича по същия начин. Минаха четири години без никаква вест и сигурно си мисли, че съм мъртва.

— Искаш ли да я видиш?

— Разбира се, но това е невъзможно. Ще й пиша само за да я успокоя, но би било чудесно, ако можеше да ми отговори. Да й дам ли нашия адрес?

— Нима искаш семейството ти да те намери… — запита той с пресекнал глас.

Елайза се втренчи в мъжа пред себе си и изведнъж разбра, че никога не е изпитвала толкова голяма близост към някого на този свят, както в този миг към Дао Циен. Почувства китаеца в кръвта си с такава древна и свирена увереност, че се изуми колко време е прекарала край него, без да забележи. Дао й липсваше, макар да го виждаше всеки ден. Мъчно й беше за безгрижните времена, когато бяха добри приятели и всичко изглеждаше по-лесно, но и не желаеше да се върне назад. Сега между тях имаше нещо недоизказано, нещо много по-сложно и обаятелно от старата им дружба.

Роклите и фустите й се бяха върнали от пералнята и лежаха на леглото, увити в хартия. Елайза отвори куфара и извади белите чорапи и ботинките, но остави корсета. Усмихна се при мисълта, че никога не се бе обличала като млада дама, без чужда помощ, после надяна фустите и изпробва една по една роклите, за да избере най-подходящата за случая. Чувстваше се чужденка в тези дрехи, оплете се в панделките, дантелите и копчетата, нужни й бяха няколко минути, за да закопчае ботинките и да запази равновесие под толкова пластове дантели, но с всяка нова вещ, превъзмогваше колебанията и се убеждаваше в желанието си да бъде отново жена. Мама Фресия я предупреждавате за опасностите на женствеността: „Тялото ти ще се промени, мислите ти ще се объркат и всеки мъж ще може да прави с теб каквото си ще“, мърмореше тя, но тази угроза вече не плашеше Елайза.

Дао Циен тъкмо бе свършил последния преглед за деня. Стоеше по риза, без жилетката и вратовръзката, които неизменно носеше от уважение към пациентите си, следвайки съветите на учителя си по иглотерапия. Потеше се, защото слънцето още не залязваше, а това бе един от малкото горещи юлски дни, и си мислеше, че едва ли някога ще свикне с приумиците на времето в Сан Франсиско, където лятото приличаше на зима. Сутрин осъмваха с ярко слънце, но няколко часа по-късно през „Голдън гейт“ нахлуваше гъста мъгла или духваше морският вятър. Когато Елайза влезе, Дао поставяше иглите в спирт и подреждаше шишенцата с лекарства. Помощникът му си бе тръгнал, през тези дни не се грижеха за нито една sing song girl , така че двамата бяха сами в къщата.

— Искам да ти покажа нещо, Дао — каза тя.

Той вдигна поглед и от смайване изтърва шишето, което държеше. Елайза се бе пременила в изискана тъмна рокля, с бяла дантела около врата. Само два пъти я беше виждал в женски дрехи, когато се запознаха във Валпараисо, но не бе забравил как изглеждаше тогава.

— Харесвам ли ти?

— Ти винаги ми харесваш — усмихна се той и свали очилата, за да й се полюбува отдалеч.

— Това е неделната ми рокля. Облякох я, защото искам да се снимам. Вземи, това е за теб — подаде му тя малка торбичка.

— Какво има вътре?

— Спестяванията ми… За да купиш още едно момиче, Дао. Мислех да тръгна да търся Хоакин това лято, но няма да го направя. Вече знам, че никога няма да го открия.

— Изглежда, всички търсим едно, а откриваме друго.

— Ти какво търсеше?

— Знания, мъдрост, вече не помня. В замяна на това намерих sing song girls и ти видя в какво се забърках.

— Господи, у този човек няма и капка романтика! Поне от любезност да беше казал, че си срещнал мен.

— Щях да те срещна при всички случаи, така сме били орисани.

— Не започвай с приказките за прераждането…

— Защо не? При всяко прераждане, откриваме себе си, докато не изчистим кармата си.

— Звучи много страшно! Така или иначе, няма да се върна в Чили, но няма и да се крия повече, Дао. Сега искам да бъда аз.

— Винаги си била ти.

— Моят живот е тук. С една дума, ако искаш да ти помагам…

— А Хоакин Андиета?

— Може би звездата на челото означава, че е мъртъв. Представяш ли си? Предприела съм напразно това ужасяващо пътуване.

— Нищо не е напразно в нашия живот, Елайза. Човек просто си върви, без да стига доникъде.

— Пътят, който изминахме заедно не беше никак лош. Ела с мен, ще се снимам и ще пратя портрета на мис Роуз.

— Може ли един и за мен?

Хванати за ръка, те отидоха пеш до площад „Юниън“, където имаше няколко фотографски ателиета, и избраха най-лъскавото. На витрината бе изложена поредица от снимки на златотърсачи от 49 г.: младеж със светла брада и решителен вид, с кирка и лопата в ръце; група рудокопачи по ризи, втренчени в камерата със сериозно изражение, китайци на брега на някаква река; индианци, промиващи злато в тънките си ракитени кошове, семейства заселници, застанали пред покритите си с платнища каруци. Дагеротипите бяха последният вик на модата — те бяха връзката с далечните роднини, доказателство за преживяната златна одисея. Говореше се, че в градовете на Изток мнозина мъже се снимали с миньорски сечива, без да са стъпвали в Калифорния. Елайза бе убедена, че фотографията, това невероятно изобретение, ще измести напълно художниците, които рядко успяваха да постигнат прилика.