Борис Виан - Сърца за изтръгване

— Тва! — каза Жан.

Ноел събра малко трески и ги помириса.

— Сигурно е интересно — рече той. — Все това ли правиш?

— Не — отвърна Жан.

— Виж — каза Ситроен. — Можеш ли да плюеш толкова надалече?

Жан погледна безизразно. Метър и половина. После и той опита и плю два пъти по-далеч.

— Охоо — рече Ноел.

Ситроен искрено се възхищаваше.

— Страшно далече можеш да плюеш — отбеляза изпълнен с възхищение той.

— Брат ми плюе четири пъти по-далеч — каза Жан, който не беше свикнал да го хвалят и искаше да прехвърли похвалите на някой по-достоен.

— Ей — рече Ситроен, — сигурно страшно далече плюе. Клонът се държеше само на няколко жилки. При следващия удар той се откъсна и еластичните му краища го подхвърлиха нагоре, след което падна настрани.

— Внимавайте! — рече Жан.

— Силен си! — каза Ситроен.

— О, това не е нищо. Брат ми е много по-силен.

Въпреки всичко той заудря следващия клон с повишено самочувствие, разхвърчаха се едри трески.

— Гледай — каза Ситроен на Жоел.

— Ще го отреже почти с един удар — увери Ноел.

— Да — рече Ситроен.

— Почти — уточни Ноел. — Все пак не съвсем с един удар.

— Мога и с един удар, ако поискам — каза Жан.

— Вярвам ти — заяви Ситроен. — Отсичал ли си дърво с един удар.

— Брат ми е отсичал — Отвърна Жан. — Истинско дърво.

Той явно се оживи.

— В селото ли живееш? — попита Ситроен.

— Да — отвърна Жан.

— Ние си имаме градина — каза Ситроен. — Весело е. Има ли в селото и други силни момчета като теб?

Жан се поколеба, но честността надделя.

— О, да — рече той. — Колкото искаш.

— Но ти — попита Ноел — имаш ли поне девет години?

— Десет — отговори Жан.

— Мислиш ли, че щях да мога да сека дървета, ако бях на десет години? — попита Ситроен.

— Не знам — каза Жан. — За този, който не знае, е много трудно.

— Ще ми дадеш ли това за малко? — попита Ситроен.

— Кое? Косера ли?

— Да, косера — отговори Ситроен, произнасяйки думата с удоволствие.

— Опитай — каза великодушно Жан. — Но да знаеш, че тежи.

Ситроен го взе с благоговение. Жан използува случая, за да си плюе обилно на ръцете. Като видя, Ситроен смутено му го върна.

— Защо си плюеш на ръцете? — попита Ноел.

— Всички мъже правят така — отговори Жан. — Ръцете стават по-корави.

— Мислиш ли, че и моите ръце ще станат по-твърди — попита Ситроен. — Може да станат твърди като дърво!…

— Не знам — каза Жан.

Той отново се захвана за работата си.

— Копал ли си в твоята градина, за да търсиш голи охлюви? — попита Ситроен.

Докато мислеше, Жан смръкна и изплю нещо зеленикаво на страхотно разстояние.

— О! Видя ли! — каза Ноел.

— Да — отвърна Ситроен.

Те седнаха на земята, заинтригувани.

— Брат ми намери кост на умрял човек — каза Жан. — Ей тъй, както си копаеше.

Те го слушаха разсеяно. Изправен наблизо, Жакмор гледаше тази странна четворка. Чувствуваше се малко объркан.

27 октамври

Събуди се изведнъж. Някой чукаше на вратата. Преди още да се обади, влезе Клемантин.

— Добър ден — каза разсеяно тя.

Изглеждаше съвсем обезумяла.

— Какво става? — попита Жакмор озадачено.

— Нищо! — каза Клемантин. — Глупаво е. Сънувах цял кошмар.

— Пак ли злополука?

— Не. Че излизат от градината. Просто ми е станало фикс идея.

— Идете да си легнете — рече Жакмор, сядайки на леглото си. — Аз ще се погрижа.

— За какво?

— Не се тревожете.

Тя като че ли малко се поуспокои.

— Искате да кажете, че ще се погрижите за тяхната сигурност?

— Да — отвърна Жакмор.

Идеята му беше все още твърде неясна. Но сега вече тя му подсказваше конкретни действия.

— Идете да си легнете — повтори той. — Обличам се и ще ви се обадя, щом се уреди работата. Предполагам, че те вече са станали.

— В градината са — каза Клемантин. Тя излезе и затвори вратата.

— Не така — рече Ситроен. — Така.

Той легна по корем в тревата и с едва забележимо помръдване на ръцете и краката се издигна на тридесет сантиметра от земята. После изведнъж полетя напред и десет сантиметра по-нататък направи прекрасен лупинг.

— Не толкова високо — предупреди Ноел. — Ще ни видят.

Жоел също се опита, но спря по средата на лупинга и се върна назад.

— Някой идва! — каза тихо той, щом се приземи.

— Кой? — попита Ситроен.

— Чичо Жакмор.

— Да си играем на камъчета — заповяда брат му.

Тримата седнаха и взеха лопатките си. Жакмор се показа, както очакваха, след няколко минути.