Борис Виан - Сърца за изтръгване

Викът на Клемантин изпълни цялата къща. Но той остана без отговор и тя, обляна в сълзи, се спусна като обезумяла надолу по стълбите и започна да ги вика из градината. Заобикаляше я само сивкавият въздух и далечният шум на вълните. Съвсем объркана, тя отиде до брега. След това се сети, че те може би спят и се втурна към къщи, но насред пътя нещо я спря и тя отиде до кладенеца, за да провери тежкия му дъбов капак. След това продължи задъхана своя бяг към къщи, влезе, олюлявайки се, провери стаите, от мазето до тавана. Викаше ги с прегракнал от вълнение глас. Накрая, обхваната от последно съмнение, тя хукна към вратата с позлатената рамка. Вратата беше отворена. Тя се спусна по пътя. На петдесетина метра срещна Жакмор, който се връщаше от селото. Той вървеше бавно, загледан в небето и съзерцаваше птиците.

Тя го сграбчи за реверите.

— Къде са? Къде са?

Жакмор подскочи, бе толкова неочаквано.

— Кои?

— Децата! Вратата е отворена! Кой я е отворил? Излезли са!

— Не са, не са излезли — каза Жакмор. — Аз оставих вратата отворена, когато излизах. Ако бяха излезли, щях да ги видя.

— Вие ли? — извика Клемантин. — Сега благодарение на вас, нещастнико, те ще се загубят.

— Това изобщо не ги интересува — отвърна Жакмор. — Попитайте ги сама. Нямат никакво желание да излизат от градината.

— Това ли ви казаха? Мислите ли, че моите деца са толкова глупави, че да не ви извозят! Елате!… Да побързаме!

— Навсякъде ли огледахте? — попита Жакмор, като я хвана за ръкава.

Тя започваше да му влияе.

— Навсякъде! — каза Клемантин през сълзи. — Дори в кладенеца.

— Това е неприятно — рече Жакмор.

Той машинално вдигна очи нагоре. Трите черни птици бяха престанали да си играят с ятото и пикираха към земята. За миг предусети истината. И я отхвърли веднага след това — чиста фантазия, направо лудост, къде биха могли да бъдат. За всеки случай той продължаваше да следи полета им. Те изчезнаха зад скалите.

— Навсякъде ли огледахте? — попита Жакмор, като я хвана за ръкава.

Той затича напред. След него Клемантин тичаше задъхано и плачеше. Въпреки това тя успя да затвори зад себе си вратата. Когато стигнаха до къщата, Ситроен слизаше по стълбите. Клемантин се спусна към него като осиротяло животно. Жакмор, малко развълнуван, я наблюдаваше тайно. Клемантин фъфлеше несвързано, целуваше го, разпитваше го.

— Бях на тавана с Жоел и Ноел — обясни детето, когато тя го остави да говори. — Разглеждахме стари книги.

Ноел и Жоел също слязоха по стълбите. Бяха позачервени, кръвта им играеше — около тях се носеше дъх на свобода. Ноел прибра бързо в джоба си крайчеца на едно облаче, Жоел се усмихна на разсеяността на брат си.

Тя не ги остави сами до вечерта, отрупваше ги с лакомства, сълзи и милувки, сякаш са били застрашени от някакъв молох. Заведе ги до сините им легълца и се отдели от тях чак когато заспаха. Тогава тя отиде на втория етаж и почука на вратата на Жакмор. Говори му в продължение на петнадесет минути. Той одобряваше с разбиране думите й. Когато тя се прибра в стаята си, той нави будилника за другата сутрин. Трябваше да стане рано, за да извика работниците.

67 новруари

— Ела да видиш — рече Ситроен на Жоел.

Той пръв беше забелязал шумовете, които идваха откъм оградата.

— Не ща — отвърна Ноел. — Мама няма да е доволна от това и пак ще плаче.

Ситроен се опита да го убеди.

— Няма нищо страшно — каза той.

— Има. Когато плаче — рече Жоел, — тя ни целува и притиска с мокро лице. Отвратително е. Топло.

— На мен ми е все едно — каза Ноел.

— И какво толко може тя да направи? — попита Ситроен.

— Не искам тя да страда — отвърна Жоел.

— Тя не страда — каза Ситроен, — на нея й харесва да плаче, да ни прегръща и целува.

Ноел и Ситроен се отдалечиха прегърнати. Жоел ги гледаше. Клемантин им забраняваше да се приближават до работниците, докато работят. И това бе естествено.

Но в това време тя обикновено беше в кухнята и шумовете от гозбите, които вряха, и от тенджерите й пречеха да чува какво става навън, пък и в крайна сметка не е толкова лошо да видиш какво правят работниците при условие, че не говориш с тях. Какво ли правят Ноел и Ситроен?

За разнообразие след летенето Жоел се затича, за да ги настигне, затича се толкова бързо, че на завоя се подхлъзна и за малко щеше да падне. Все пак запази равновесие и продължи. Смееше се сам на себе си. Ето че вече е забравил да ходи.

Ноел и Ситроен стояха прави един до друг, с отпуснати ръце, на един метър от мястото, където трябваше да се издига стената на градината и голямата врата с позлатена решетка. Ситроен и Ноел бяха малко учудени — те стояха пред празно пространство.