Борис Виан: Сърца за изтръгване

Птича песен го накара да вдигне глава, ято прелетни птици летеше на юг. Странен бе техният навик да пеят в съзвучие. Тези, които водеха ятото, държаха ниските тонове, тези от средата държаха основния тон, а останалите доминантата и окраската, някои отделни птици се впускаха в майсторски импровизации. Всички запяваха и млъкваха едновременно на неравни интервали от време.

Странни бяха птиците в този край, си помисли Жакмор. Кой ли ще ги изучи? Кой ли ще ги опише? Ще е необходима дебела книга, илюстрирана с цветни офорти, дело на най-добрите художници-анималисти. И дано никой не се захване да ви изучава, о, птици. Ако би могъл някой да хване една от вас, за да се възхити на черните пера и червеното коремче, на сивите, с лунен блясък очи, дяволити като малки мишлета, той ще изпита огромно разочарование, защото вие умирате и от най-лекия допир с ръка, умирате, ако ви гледат по-продължително или ако човек се засмее, като ви гледа, или ако ви обърне гръб, умирате, ако някой си свали шапката, когато се мръква прекалено рано или прекалено късно.

Нежни птици, вашето сърце изпълва целите ви гърди, всичко, което у другите животни са обикновени органи, у вас е само едно сърце.

Може би никой друг не вижда тези птици така, както ги виждам аз, си каза Жакмор, и може би и аз самият ги виждам по-различни от описанието, което им давам, но във всеки случай едно е важно, дори и да не ги виждаме, трябва да си даваме вид, че ги виждаме. А те все пак ясно се виждат и би било глупаво да се изпускат от погледа.

Ето че почти не забелязвам пътя, това е съвсем ясно. Просто много добре го познавам. А някои казват, че човек харесва само това, което познава. Но не и аз, може би. И ако харесвам нещо, то е само свободата да виждам на мястото на всичко познато нещо друго. Тези прелетни птици например. И така, нека уточним: за нас красиво е това, което ни е достатъчно безразлично, за да ни позволи да видим нещо друго на неговото място. Може би не съм прав да използувам първо лице множествено число. Нека по-добре се изразя в единствено число. За мен… (виж по-горе).

Аха, си каза Жакмор, ето че изведнъж започнах да разсъждавам задълбочено и изтънчено. Кой би повярвал, а, кой? Всъщност тази последна сентенция е неестествено разумна. Какво по-поетично от разумното.

Птиците продължаваха да прелитат, те рисуваха в най-непонятния момент грациозни фигури във въздуха. Птиците, продължаваха да прелитат, сменяйки в най-неочаквания момент посоката на полета си, те рисуваха в небето грациозни фигури и едно по-продължително задържане на преминаващите през ретината образи би позволило да се забележи декартовият трилистник и други още криволинейни залъгалки, включително и нежната линия, която наричаме кардиоидна крива.

Жакмор продължаваше да ги гледа. Те се издигаха все по-високо и по-високо в широкия си спираловиден полет и се превръщаха в неясни силуети. Бяха само черни, своеобразно подредени точки, движени от колективен дух. Когато минаваха през слънцето, той замижаваше заслепен.

Изведнъж забеляза откъм морето три по-големи птици. Те летяха толкова бързо, че бе невъзможно да се определи видът им. Той сложи длан над очите си и се вгледа в тях, но те вече бяха отлетели. Появиха се отново, далеч иззад една скала, описаха съвършена дъга и се издигнаха в небето една подир друга със страшна скорост. Крилете им сигурно биеха невероятно бързо, защото просто не се виждаха. Трите силуета — издължени, вретеновидни, бяха почти еднакви.

Те се насочиха към ятото. Жакмор спря и се загледа. Сърцето му биеше бързо, бе обхванат от необяснимо вълнение. Може би го смущаваха увереността, грацията, с която тези същества летяха, може би страхът да не нападнат ятото, може би прекрасното разбирателство помежду им, което личеше от идеалната синхронизация на движенията им.

Те се издигаха по един въображаем въздушен склон и скоростта им просто можеше да ти спре дъха. Дори и лястовиците не биха могли да ги следват, си помисли Жакмор. Изглеждаха доста големи. Беше трудно да се определи дори приблизително ръстът им, защото бе трудно определима височината, на която летяха, но все пак те се открояваха ясно, докато ятото едва се виждаше, неговите птиченца бяха като главички на топлийки в сивото кадифе на небето.

28 октамври

Дните стават все по-малки, си каза Клемантин. Все по-малки стават и вече мирише на зима и пролет. През зимния сезон има безброй опасности, безброй нови опасности, които човек вижда и през лятото, но смътно, а когато опадат листата, когато дните станат малки, когато земята замирише на мокро куче, те се открояват. Новруари, студеният месец на дъжда. Дъждът може да направи много поразии навсякъде, може да предизвика внезапни свличания в полето, пороища в урвите, да отнесе гарваните. Може изведнъж да се застуди, всичко да замръзне и Ситроен да хване двойна бронхопневмония, да започне да кашля и да храчи кръв, и майка му ще бди разтревожена над него, ще се взира в нещастното му слабо лице, с болка в очите и ще остави без надзор другите две, които ще излязат навън, без да си обуят високите обувки, ще изстинат на свой ред и всяко ще се разболее от различна болест, така че ще е невъзможно да се грижи и за тримата, дори и да си потроши краката да тича от едното при другото, но и с потрошени крака, крака, които кървят на капки върху студените плочки, тя пак ще разнася подноса с лекарства; а микробите от трите стаи се обединяват и от тази тройна комбинация се пръква един отвратителен хибрид, един огромен, чудовищен микроб, който се вижда с просто око; той възпалява нежните жлези на децата и те се подуват ужасно, заприличват на огромни зърна от броеница. Подутите жлези се пукат и от раните текат микроби, да, ето какво може да донесе дъждът, сивкавият дъжд, който вали през октамври, придружен от новруарския вятър; ах, вятърът, сега той вече не може да чупи тежките клони от дърветата и да ги хвърля върху невинните им главички. Но той си отмъщава, шиба вълните с мощния си дъх и над високия бряг се издигат облаци воден прах от разбитите вълни. С тях се вдига във въздуха и една микроскопична мидичка. Жоел гледа вълните (о, нищо особено, само леко, незабележимо одраскване), мидичката попада в окото му. Само за миг попада тя в окото му и изскача, той го разтърква с ръкав, нищо му няма, само незабележима драскотина, но от ден на ден раната се разпростира и окото на Жоел, о, боже, окото му е вече цялото бяло, като варен белтък, като очите на старци, които прекалено дълго са гледали огъня — и другото око също е обхванато от коварната болест; то обръща към небето безжизнения си поглед; Жоел, боже мой, Жоел е сляп…, а облаците воден прах се издигат все по-високо и по-високо, обгръщат брега, земята се топи като захар под плаща от пяна, разтапя се, свлича се и потъва, а с нея и Ситроен и Ноел, боже мой, като студена лава разтопената земя повлича леките им детски телца, те за миг се задържат на черната повърхност и потъват, пръст, ах, пръст изпълва устичките им, викайте, викайте, за да ви чуят, да ви се притекат на помощ!…