Борис Виан - Сърца за изтръгване

— Здравей, чичо Жакмор — каза Ситроен.

— Здравей, чичо — каза Жоел.

— Здравей — каза Ноел. — Седни при нас.

— Идвам да си поговорим — рече Жакмор, сядайки.

— Какво искаш да ти разкажем? — попита Ситроен.

— Ами, всичко — отвърна Жакмор. — Най-различни неща. Какво правите?

— Търсим камъчета — каза Ситроен.

— Това е много интересно.

— Наистина — рече Ноел. — Всеки ден си играем така.

— Видях много хубави камъчета вчера по шосето, когато отивах в селото — каза Жакмор, — но, разбира се, не бих могъл да ви ги донеса.

— Няма значение — отбеляза Жоел. — Тук е пълно с камъчета.

— Вярно — призна Жакмор.

За момент всички млъкнаха.

— Има и много други неща по пътя — каза небрежно Жакмор.

— Да — рече Ситроен. — Вярно е, че има толкова много неща навсякъде. През вратата с позлатената решетка ги виждаме. Виждаме пътя до завоя.

— О, да — съгласи се Жакмор, — но след завоя?

— Ами след завоя трябва да е същото.

— Там, малко по-нататък, е селото — каза Жакмор.

— И има момченца като Жан — допълни Ситроен.

— Да.

Ситроен изглеждаше доста отвратен.

— Той си плюе на ръцете.

— Защото работи — каза Жакмор.

— Всички ли, които работят, си плюят на ръцете?

— То се знае — отговори Жакмор. — За да премахнат космите.

— А играят ли си децата от селото? — попита Ноел.

— Играят си, когато е време за игра. Но преди всичко работят, иначе ще ядат бой.

— Ние винаги си играем — рече Ситроен.

— И освен това ходят на църква — каза Жакмор.

— Какво е това църква? — попита Ноел.

— Ами много хора в една зала, голяма зала, и един господин, който носи хубави бродирани дрехи и се казва свещеник, говори на хората, а те го замерят с камъни.

— Говориш лоши думи — забеляза Жоел.

— Само това ли е? — попита Ситроен.

— Не винаги. Вчера след обяд например свещеникът беше организирал много хубаво представление. Би се с клисаря върху един подиум, с боксови ръкавици, и двамата се удряха, а после всички в залата започнаха да се бият.

— И ти ли?

— То се знае.

— Какво е това подиум? — попита Жоел.

— Нещо като под, но издигнат така, че всички да могат да виждат. Хората са седнали около него на столове.

Ситроен размишляваше.

— В селото правят ли друго освен да се бият — попита озадачено той.

Жакмор изглеждаше объркан.

— Божичко — каза той, — май че нищо друго не правят.

— Е, тогава — рече Ситроен, — смятам, че е много по-хубаво в градината.

Жакмор вече не се колебаеше.

— Значи не ви се излиза?

— Хич — каза Ситроен. — Нали вече сме навън. И после, ние не се бием. Имаме друга работа.

— Каква работа? — попита Жакмор.

— Ами…

Ситроен погледна братята си.

— Търсим камъни — каза накрая той.

Те отново започнаха да копаят, давайки ясно да се разбере, че присъствието на Жакмор им пречи. Той стана.

— Не ви ли смущава това, че вече няма дървета? — попита той, преди да си тръгне.

— Оо! — рече Ситроен, — бяха хубави, но пак ще пораснат.

— А на какво ще се катерите?

Ситроен не каза нищо. Ноел отговори вместо него.

— Вече сме големи, за да се качваме по дърветата. Жакмор се чувствуваше объркан, той бързо се отдалечи, без да се обръща. Ако бе се обърнал, щеше да види три малки силуета като стрели да се издигат във въздуха и да се скриват зад един облак, за да се смеят на воля. Възрастните наистина задават глупави въпроси.

28 октамври

Жакмор се връщаше с големи крачки, прегърбен, с остра брада и неподвижен поглед, забит в земята. Сега вече Ла Глоар не беше никак прозрачен и се чувствуваше относително доста материален. Сеансите напредваха, бяха се умножили и сигурно вече щяха да ги прекъснат. Жакмор беше разтревожен и се питаше дали наистина щяха да ги прекъснат. Как щеше да свърши всичко това. Каквото и да говореше сега, каквото и да правеше, той вече беше измъкнал всичко от Ла Глоар, на повече не можеше да се надява, поне що се отнасяше до психически явления. Живи у него бяха само собствените му спомени и личният му опит. Не можеше да усвои нищо от Ла Глоар. Поне не всичко.

Баста, баста, си каза той. Природата е свежа и красива, въпреки че годината прева̀ля. Любимият месец октамври със своите окъпани от морето кътчета. Октамври, дъхав и зрял, с черните и твърди листа, с червените храсталаци на къпините, с облаците, които се протягат по цялото небе и с меденожълтата слама и всичко останало, толкова е красиво, земята е тъй мека, кафява и топла, колко е глупаво да се тревожи човек, всичко ще се оправи от само себе си. Ах, колко е дълъг този път!