Борис Виан - Сърца за изтръгване

Листата на фурмата потрепериха отначало леко, след това все по-силно. Жакмор стисна зъби. Чу се писък, толкова силен и толкова пронизителен, че Жакмор трябваше да си запуши ушите. Дървото се заклати и при всяко поклащане ритъмът на писъците се усилваше. Земята около корена се пропука и разтвори. Писъкът шибаше въздуха, раздираше тъпанчетата, ечеше из цялата градина и сякаш се отразяваше в ниските облаци и се връщаше по-силен. В миг коренът се откъсна от земята и дървото се стовари по дължина по посока на заслона. Сега то скачаше в лудешки танц по земята и бавно се приближаваше до заслона, надавайки невъобразими викове. След няколко секунди Жакмор усети, че земята отново се разтресе. Евкалиптът също падна. Той не викаше, но пъшкаше като полудял ковашки мях и посребрените му клони се извиваха край него, оряха дълбоко земята в стремежа си да достигнат до укритието. Фурмата в този момент достигна до дървения таван на скривалището и започна да го удря със силни конвулсивни движения, но виковете й ставаха все по-немощни и ритъмът им се забавяше все повече и повече. Евкалиптът бе по-крехък и замря пръв. Само листата му, напомнящи оголени ножове, все още потръпваха. Дърварите излязоха от заслона. Фурмата направи последно усилие. Но човекът, който тя искаше да удари, рязко отскочи и злобно удари дървото с брадвата си. Всичко замлъкна. Само бавни тръпки преминаваха все още по сивия дънер на падналото дърво. И преди още те да замрат, дърварите вече се насочваха към другите дървета.

Жакмор ги гледаше като обезумял, с неподвижен поглед, краката му сякаш се бяха сраснали със земята, а главата му кънтеше.

Когато нажеженото желязо за трети път промуши нежното дърво, той не можа да издържи и избяга към брега. Той тичаше, тичаше, а въздухът край него трептеше от гневните и болезнени викове на закланите дървета.

11 октамври

Сега бе съвсем тихо. Всички дървета лежаха, навирили корени, и земята бе осеяна с огромни дупки като след бомбардировка, с тъжни, сухи абсцеси, от които гнойта бе изтекла. Петимата дървари си бяха отишли, а двете чирачета режеха труповете и редяха дървата.

Жакмор гледаше опустошенията. Бяха останали само храсти и ниски дръвчета. Нищо не спираше погледа му, освен самото небе, станало изведнъж странно голо, без сенки. Отдясно се чуваше свистене на косер. Мина по-малкият от чираците, който влачеше дълъг гъвкав трион.

Жакмор въздъхна и влезе в къщата. Качи се по стълбата. На първия етаж се запъти към стаята на децата. Клемантин плетеше и им правеше компания. В дъното на стаята Ноел, Жоел и Ситроен гледаха книжки с картинки и смучеха бонбони. Кесията с бонбоните бе между тях.

Жакмор влезе в стаята.

— Готово е — рече той. — Отсякоха ги.

— Толкова по-добре — каза Клемантин. — Така ще бъда спокойна.

— Това ли вършихте през цялото време? — попита Жакмор. — Въпреки шума?

— Изобщо не му обърнах внимание. Предполагам, че е нормално да се вдига шум, когато се секат дървета.

— Разбира се… — отвърна Жакмор.

Той погледна децата.

— Още ли ги пазите? От три дни не са излизали. Вече няма никаква опасност, нали знаете.

— Работят ли още? — попита Клемантин.

— Режат дървата — каза Жакмор. — Но ако се страхувате, ще ги наглеждам. Мисля, че трябва да излязат малко на въздух.

— Да, да! — каза Ситроен. — Ще се разходим с тебе.

— Хайде! — каза Ноел.

— Внимавайте много! — заръча Клемантин. — Не ги изпускайте от очи нито за миг. Бих умряла от страх, ако знам, че не ги наглеждате.

Жакмор излезе от стаята, децата подскачаха пред него. Четиримата слязоха тичешком.

— Внимавайте да не паднат в дупките! — извика Клемантин. — И да не си играят с инструментите.

— Да, да — каза Жакмор.

Щом излязоха навън, Ноел и Жоел се втурнаха към мястото, откъдето се чуваше шумът на триона. Жакмор и Ситроен ги следваха бавно.

По-малкият от чираците, този, който беше на около десет години, кастреше един бор. Стоманата на косера проблясваше при всеки удар, хвърчаха трески и дъх на смола изпълваше въздуха. Жоел си избра удобно за наблюдение място, беше очарован от гледката. Ноел бе застанал малко по-встрани.

— Как се казваш? — попита след малко Ноел.

Чирачето вдигна глава. Лицето му имаше жалък вид.

— Мчи, не знам — каза то. — Май че Жан.

— Жан! — повтори Ноел.

— Аз се казвам Жоел — каза Жоел, — а моят брат се казва Ноел.

Жан не отговори. Косерът удряше тъжно и монотонно.

— Какво правиш, Жан? — попита Ситроен, който междувременно се бе приближил.