Борис Виан - Сърца за изтръгване

Те се напънаха с всичка сила, страните им станаха морави, но нищо не се получи.

— Не мога повече — изпъшка Ситроен. — Само малко се напишках.

— Толкова по-зле — рече Ноел, — няма да получим сироп. Но ще скрием мечето на Жоел.

— Я! — каза Ситроен учуден, че е чул от Ноел толкова дълго изречение.

— Това е добра идея, но той не трябва да си го намери.

Челото на Ноел болезнено се сбърчи. Той мислеше. Въртеше глава наляво и надясно, за да се сети нещо. Ситроен също не оставаше длъжен и трескаво мислеше.

— Гледай — рече той. — Там!

Беше едно празно място, там прислужницата простираше бельото на високи телове. До единия от стълбовете, на които бе закачен телът, се очертаваше белият силует на една ниска стълба.

— Ще го скрием на някое дърво — каза Ситроен. — Ще вземем стълбата на Бланш. Бързо, докато не е дошла.

Те се втурнаха с все сила.

— Но — каза задъхано Ноел, тичайки — той може да си го вземе.

— Не — отвърна Ситроен. — Разбираш ли, ние двамата можем да вдигнем стълбата, но той сам няма да може.

— Мислиш ли? — попита Ноел.

— Ще видиш — каза Ситроен.

Те стигнаха до стълбата. Тя бе по-голяма, отколкото изглеждаше отдалече.

— Трябва да внимаваме, да не я обърнем, защото няма да можем да я изправим.

Те се отдалечиха, влачейки стълбата.

— Ох, че е тежко! — каза Ноел след десетина метра.

— Побързай — подкани Ситроен. — Тя ще се върне.

— Ето! — рече Клемантин. — Вече ще бъдеш съвсем чистичък.

Тя хвърли памучето в гърнето. Жоел стоеше прав, с гръб към нея. Тя беше клекнала, тъкмо го бе избърсала. Малко се поколеба и му каза:

— Наведи се, миличко.

Жоел се наведе и опря лакти в коленете си. Тя деликатно му хвана задничето, леко го разтвори и започна да го ближе. Съвестно. Грижливо.

— Какво правиш, мамо? — попита учудено той.

— Чистя те, мило дете — каза Клемантин, прекъсвайки работата си. — Искам да бъдеш чист като малко котенце или кученце.

Дори не е унизително. В крайна сметка е естествено. Какъв кретен е този Жакмор. Неспособен е да разбере това. А всъщност то е дреболия. Така поне тя ще бъде сигурна, че нищо няма да прихванат. Щом ги обича, нищо от това, което им прави, не може да им навреди. Нищо. В края на краищата би могла и целите да ги мие така.

Тя стана, замислена обу Жоел. Откриваха се нови хоризонти.

— Иди при братчетата си, мило дете — каза тя.

Жоел затича по стълбите, долу се спря, попипа се отзад, защото още му мокреше, и вдигна рамене.

Клемантин бавно тръгна към стаята си. Онова нямаше особено приятен вкус. Мъничко бифтек щеше да й се отрази добре.

Ще ги мие целите по този начин. Да.

Защото тя често си бе мислила колко е опасно да бъдат къпани. Един миг невнимание. Само човек да обърне глава или да се наведе, за да вземе сапуна, който се е изплъзнал и се е скрил под умивалника, извън обсега ти. И точно в този момент се получава страхотно свръхналягане във водопровода, защото във водата внезапно е паднал метеорит, който е успял да се вмъкне в главния канал, без да експлодира въпреки бясната си скорост; но веднъж загнезден в канала, той изпарява водата от водопровода и една шокова вълна (хубава дума — шокова вълна) с голяма скорост се разпространява и, разбира се, започва да тече много повече вода отпреди, така че, докато човек се наведе да вдигне сапуна — между впрочем е престъпление да се продават такива обли и хлъзгави сапуни, които лесно се изплъзват от ръцете, хвърчат накъдето си искат и могат, падайки, да хвърлят микроб в носа на детето. Но ето че водата приижда, нивото се покачва, детето се паникьосва, нагълтва вода и се задушава — може и да умре — нещастното му мораво лице — задушено…

Тя изтри потното си чело и затвори вратата на гардероба, без да вземе нищо. Леглото. Веднага в леглото.

Жоел отиде при братчетата си, чувствуваше се малко обиден. Те копаеха с лопатки в ръка и не му обръщаха внимание. Ноел попита Ситроен:

— Мислиш ли, че пак ще намерим от сините?

Жоел вдигна любопитно глава.

— Не — каза Ситроен. — Казах ти, че това е голяма рядкост. Намират се веднъж на петстотин милиона.

— Това е шега — реши Жоел и продължи настървено да работи.

— Жалко, че е изял своя — рече Ситроен, — иначе ние също щяхме да летим.

— За щастие си беше неговият — каза Ноел. — На мен щеше да ми бъде неприятно, моят да изчезне.

Той прегърна плюшеното си мече.

— Мой Дамузо! — каза нежно той.

Жоел, упорито свел поглед, нападна с лопатата една скална жилка.