Борис Виан - Сърца за изтръгване

При споменаването на мечето сърцето му трепна. Къде беше неговото? Той не искаше да вдига глава, но очите му започнаха да шарят.

— Не изглежда доволен — каза Ноел.

— Не беше ли хубав сиропът? — попита иронично Ситроен.

Жоел не отговори.

— Още мирише лошо — рече Ноел. — Не е чудно, че Поарогал си е отишъл.

Жоел знаеше, че ако отговори, гласът му щеше да трепери и затова замълча. Очите му се премрежваха все повече и повече, не можеше да вижда добре, но се съсредоточи върху камъните. Изведнъж забрави мечето, братята си и всичко наоколо.

Един прекрасен гол охлюв с приказен кобалтовосин цвят пълзеше бавно по камъчетата в дъното на дупката. Той го погледна и дъхът му спря. С треперещи пръсти го хвана и деликатно го поднесе към устата си. Подигравките на братята му достигаха вече до него през мъгла от щастие.

Той излапа синия охлюв и стана.

— Много добре знам, че вие сте го скрили — каза той със сигурност в гласа.

— Не сме ние — рече Ситроен. — То самичко се качи горе, защото не искаше да стои при татко си, който мирише толкова лошо.

— Нищо, ще отида да си го взема.

Той веднага откри на няколко метра от дървото стълбата и самото дърво, на което бяха качили Поарогал, които удобно си седеше между два клона и спокойно разговаряше с един кълвач.

Сега вече трябваше да политне. Той решително разпери ръце и заудря въздуха с длани. Така беше казал Ситроен.

Когато петите му прелетяха под носа на Ноел, последният хвана Ситроен за ръка.

— Той е намерил… — прошепна Ноел.

— Да — каза Ситроен, — това доказва, че съм прав.

Кълвачът не помръдна, когато Жоел удобно се настани до мечето и повика братята си.

— Хайде, елате и вие — покани ги подигравателно той.

— Не искам — рече Ситроен. — Не е интересно.

— Интересно е — каза Жоел. — Нали? — попита той кълвача.

— Много е интересно — потвърди кълвачът. — Знаете ли, че в лехата с перуниките има сини охлюви, колкото си искате.

— О! — каза Ситроен. — И без това щях да си намеря. Поне можех да боядисам някой охлюв със синя боя.

Той се запъти към лехата, а Ноел тръгна след него. По пътя Жоел ги настигна. Беше оставил Поарогал на дървото.

— Ще излапаме много — каза той. — Така ще можем да летим нависоко.

— Един стига — рече Ситроен.

Когато Клемантин излезе, тя забеляза стълбата. Затича, за да види всичко по-отблизо. Видя дървото. И на него, удобно настанен, Поарогал.

Тя се хвана за сърцето и хукна из градината, като призоваваше с викове децата си.

8 октамври

— Почти съм съгласен с вас — каза Жакмор, — но нека не бързаме.

— Друго разрешение няма — рече Клемантин. — Откъдето и да погледнем въпроса, се налага все същият извод. Нищо нямаше да се случи, ако дървото го нямаше.

— Не е ли по-виновна стълбата — каза Жакмор.

— То се знае. Тя не трябваше да я оставя там, но това е друг въпрос. Тя ще си получи заслуженото. Но вие добре разбирате, че без това дърво на Ситроен и на Ноел нямаше никога да им хрумне да крият мечето на Жоел. Дървото е причината. И представете си, че на бедничкото детенце му бе хрумнало да се покатери направо по дървото, за да си вземе мечето.

— Все пак — продължи Жакмор, — някои смятат, че за децата е здравословно да се катерят по дърветата.

— Но не за моите деца! — рече Клемантин. — И толкова неща могат да се случат покрай тези дървета. Човек просто не знае. Термити могат да прегризат корените и дървото да падне върху вас, може някой сух клон да се отчупи и да ви удари по главата, може върху дървото да падне гръм, да го запали, вятърът да пренесе пламъка в детската стая и те да умрат от изгаряне… Не, прекалено много опасности създават тези дървета. И затова ви моля да отидете в селото и да поискате хора, които да отсекат всички дървета. Половината дървен материал нека остане за тях, другото ще използуваме за отопление.

— Какви хора? — попита Жакмор.

— Ами, не знам, градинари, дървари… дървари, да, точно така. Моля ви да поискате да ми изпратят няколко души дървари. Трудно ли е това?

— А, не — каза Жакмор. — Отивам. Просто исках всичко да ми е ясно.

Той стана и тръгна.

Следобед дърварите дойдоха. Те носеха много железни инструменти: игли, куки и мангали. Жакмор ги видя да идват: той се връщаше от разходка, спря се и им направи път. Бяха петима и между другото бяха взели със себе си и две мършави и рахитични чирачета, едното на десетина години, другото по-голямо, с черна превръзка на лявото око и смешно изкривен крак.