Борис Виан - Сърца за изтръгване

— Свещеникът би бил много добър домашен учител — подхвърли Жакмор.

— Не съм изобщо религиозна и не бих искала децата ми да бъдат.

— Струва ми се, че с този свещеник не рискувате нищо — каза Жакмор. — Той има много здраво разбиране за религията, което събужда минимални религиозни чувства.

— Свещеникът няма да се съгласи да идва дотук — отряза Клемантин — и проблемът остава. Трябва те да ходят в селото.

— Но в края на краищата — каза Жакмор, — като помислим, по този път никога не минават коли. Или много малко.

— Точно за това — рече Клемантин. — Минават толкова малко, че човек забравя да се пази и когато се зададе кола, става още по-опасно. Изтръпвам само като си помисля.

— Сякаш ми разказвате приказките за Нероден Петко — каза Жакмор.

— Престанете да се подигравате — отвърна Клемантин. — Не, наистина не виждам друго разрешение освен сама да ги водя, на отиване и на връщане. Какво искате, когато човек обича децата си, трябва да прави жертви.

— Те ви целуваха по-малко, когато ги оставяхте ненакърмени, за да се катерите по скалите — подхвърли Жакмор.

— Не си спомням някога да съм го правила — каза Клемантин. — И ако съм го правила, съм била болна. Във всеки случай не ви прави чест да ми го напомняте. Знаете, че става дума за време, когато Анжел още беше тук и когато самото му присъствие ме изкарваше от кожата. Сега нещата се промениха и върху мен пада цялата отговорност за тяхното възпитание.

— Не се ли страхувате, че ще ги направите твърде зависими от вас — попита Жакмор леко засрамен.

— Та това е естествено. Тези деца са всичко за мен, аз живея само заради тях и е справедливо в отговор на това те да разчитат на мен при всички положения.

— Все пак — продължи Жакмор — смятам, че преувеличавате опасността… защото сега може да я видите навсякъде; ето например… учудвам се, че вие ги оставяте да си служат с тоалетна хартия, те могат да се одраскат с нея и ако, да предположим, жената, която е опаковала топчето, просто е отровила семейството си с арсеник, като с първия лист е мерила точната доза, този лист е заразен и опасен… при първия допир някое от вашите деца ще падне… би трябвало да им ближете задничетата.

Тя се замисли за миг.

— Знаете ли — рече тя, — животните правят това с малките си… може би една добра майка би трябвало също да го върши.

Жакмор я погледна.

— Мисля, че наистина ги обичате — каза много сериозно той. — Като погледне човек, в тази история с арсеника няма нищо невъзможно.

— Човек може да полудее — рече Клемантин, изглеждаше смазана.

Тя заплака.

— Не знам какво да правя… не знам какво да правя.

— Успокойте се — каза Жакмор, — ще ви помагам. Разбрах, че се касае за много сложен проблем. Сигурно ще може да се намери разрешение. Качете се да си полегнете.

Тя тръгна.

— Това се казва страст — си каза Жакмор, продължавайки пътя си.

Искаше му се да я изпита. Но тъй като не можеше, се задоволяваше само с наблюдения.

Въпреки това го тревожеше една мисъл, все още смътно очертана в съзнанието му. Една неясна мисъл. Една мисъл неясна. Във всеки случай ще бъде интересно да чуе какво мислят децата.

Но за това има време.

7 октамври

Те играеха на тревата под прозорците на майка си. Тя все по-малко и по-малко им позволяваше да се отдалечават. Засега наблюдаваше техните движения и се опитваше да отгатне погледите ми. Жоел изглеждаше малко умърлушен и поизоставаше от играта. По едно време той стана, попипа гащичките си и погледна своите братя. Те затанцуваха около него, сякаш им бе казал нещо много смешно. Жоел разтърка очи с юмручетата си, той явно плачеше.

За секунди Клемантин изскочи от стаята си, слезе по стълбите и отиде при децата.

— Какво има, миличко?

— Боли ме коремчето — изхлипа Жоел.

— Какво яде? Онази глупачка ли ти даде нещо лошо, ангелче мое.

Жоел стоеше прав, прибираше коремчето си и си виреше задничето.

— Нааках се! — ревна смутено той.

Ситроен и Ноел си предадоха презрително изражение.

— Какво бебе! — рече Ноел.

— Хайде — каза Клемантин, — бъдете мили с него! Той не е виновен. Ела, миличко, ела, ще ти сложа едни хубави чисти гащички, ще ти дам сиропче, за да ти мине.

Ситроен и Ноел останаха учудени, сякаш и на тях им се искаше да получат сироп.

— Не е честно — заяви Ситроен, — той се нааква, а после му дават сироп.

— Да — каза Ноел, — и аз искам.

— Ще се понапъна — реши Ситроен.

— Аз също — каза Ноел.