Борис Виан - Сърца за изтръгване

Брадата му беше не много дълга.

348 юлиември

Жакмор се готвеше да излиза, когато срещна Клемантин в коридора. Той не я виждаше с месеци. Дните се нижеха тъй еднакви, тъй незабележими, че той губеше представа за броя им. Тя го спря.

— Къде сте се запътили така?

— Както обикновено — отговори Жакмор. — Отивам при стария си приятел Ла Глоар.

— Продължавате ли да го психоанализирате? — попита Клемантин.

— Хмм… да — каза Жакмор.

— Доста време продължава.

— Това е дълъг процес.

— Главата ви расте — забеляза Клемантин.

Отдръпна се малко, защото тя бе много близо до него, докато говореше, и той усети, че дъхът й явно миришеше на мърша.

— Възможно е — каза Жакмор. — Във всеки случай Ла Глоар става много прозрачен и аз започвам да се тревожа.

— Май това не ви прави щастлив — рече Клемантин. — Доста време си търсихте обект.

— Всичките ми обекти се изплъзнаха един подир друг. Трябваше да се вкопча в Ла Глоар, защото друг не ми остана. Но трябва да призная, че мисловният му багаж не може много да зарадва този, който го поема.

— Далече ли сте стигнали? — попита Клемантин.

— Какво?

— Психоанализата ви напреднала ли е много?

— За бога, да, доста — каза Жакмор. — Всъщност с тревога виждам как идва моментът за проучване на най-интимните подробности. Но всичко това е безинтересно. А какво става с вас? Вече не ви виждам на храна. Нито на обяд, нито на вечеря.

— Ям в стаята си — рече Клемантин със задоволство в гласа.

— Аа, добре! — отвърна Жакмор.

Той разгледа фигурата на младата жена.

— Това изглежда добре ви понася — каза наивно той.

— Ям само това, което съм длъжна да ям.

Жакмор отчаяно търсеше с какво да продължи разговора.

— А самочувствието как е? — попита глупаво той.

— Не мога точно да определя. И добро, и лошо.

— Какво не е в ред?

— В интерес на истината — обясни тя, — страх ме е.

— От какво?

— Страх ме е за децата. Постоянно. Какво ли не може да им се случи. Представям си всичко. О, най-обикновени неща, не си блъскам главата за небивалици или щуротии, но точния списък на това, което може да им се случи, ми стига, за да полудея. И не мога да не мисля за тези неща. Естествено нямам предвид това, което би им се случило извън градината, за щастие досега не са се сещали да я напускат. Избягвам да мисля за това, свят ми се завива, щом се сетя.

— Но какво би могло да им се случи — попита Жакмор. — Децата, съзнателно или не, знаят какво е безопасно за тях и никога не изпадат в затруднения.

— Така ли мислите?

— Сигурен съм — каза Жакмор. — Иначе нито вие, нито аз щяхме да доживеем до тази възраст.

— Донякъде е вярно — рече Клемантин. — Но те са толкова различни от другите деца.

— Да, да — съгласи се Жакмор.

— А аз толкова ги обичам. Толкова много ги обичам, че съм премислила всички злополуки, които могат да ги сполетят в къщата и в градината, и затова вече изобщо не спя. Не можете да си представите колко много злополуки съществуват. Трябва да разберете какво изпитание е това за една любяща майка като мен. Но и в къщи има толкова работа, че не мога всеки миг да ги наблюдавам.

— Ами прислужницата?

— Тя е глупачка — отвърна Клемантин. — С нея още повече са изложени на опасност. Тя е напълно лишена от чувствителност и аз предпочитам да я държа по-далече от тях. Няма никакво въображение. Ако децата изкопаят с лопатките си по-дълбока дупка, ако попаднат на петролен кладенец и петролната струя ги издави, тя няма да знае какво да прави. Бера какви ли не страхове! Ох, това е, защото ги обичам!

— Действително — каза Жакмор. — Виждам, че нищо не подценявате в предвижданията си.

— Друго ме безпокои — продължи Клемантин. — Възпитанието им. Изтръпвам при мисълта, че ще трябва да ги изпратя в селското училище. Разбира се, не става въпрос да отиват сами. Но не мога да оставя това момиче да ги води. Ще им се случи нещо. Сама ще ходя понякога, вие ще ме замествате, ако ми обещаете много да внимавате. Не, мисля, че ще ходя сама. Всъщност засега учението им не трябва да ме занимава, защото са още малки. Мисълта, че могат да излязат от градината така ме плаши, че все още не съм преценила всички възможни рискове.

— Повикайте домашен учител — предложи Жакмор.

— Мислих и за това — отговори Клемантин, — но да си призная, ревнувам. Глупаво е, но просто не бих могла да гледам как се привързват към някой друг. Ако учителят е добър, то те ще се привържат силно към него, ако е лош, по-добре да не попадат в ръцете му. Аз и без това не вярвам много на училището, но там има поне квалифицирани преподаватели, докато при домашния учител въпросът практически е неразрешим.