Виктор Пелевин - Пазителят

След това замлъкна задълго.

Имам предвид действително задълго — просто го изключих и повече не съм го включвал. От малък пред всякаква музика предпочитам тишината — и обикнах своя Франклин не заради песните, а заради мистериозната неземна светлина, зараждаща се в цветните цилиндри на негова хармоника, когато лъчите на залязващото слънце се спускаха върху тях. Дори монтирах до статуята специално огледало само за да засиля този ефект.

Вторият подарък беше бюст на Аничa ди Чапао, изпратен от доброжелатели от „Парка на елените“ (в онези дни още не знаех каква е тази институция).

Анича изглеждаше странно — едната половина на лицето ѝ беше млада, красива и весела, а другата се разпадаше, сякаш бе от пясък… Погледнах в енциклопедията и научих, че думата „Анича“ е не само често срещано женско име; на езика пали означава „непостоянство“. Изглежда, точно тази тъжна недълготрайност на човешката красота се е опитал да въплъти скулпторът в творбата си — така че наблюдаващият да се чувства неловко, докато я гледа.

Но аз харесах портрета на Аничa, в него се усещаше дръзкото безразсъдство на младостта — едната половинка на лицето се смее над разпадането на другата.

Анича, както прочетох в енциклопедията, била племенница на прочутия солик и авантюрист Базилио ди Чапао, който на преклонни години написал трактата за медитация „Към Нибана на един дъх“. Книгата беше приложена в комплект с бюста.

Сложих трактата на рафта в кабинета си, а отгоре поместих бюста — за да повдигна Анича по-близо до същата тази Нибана. Така тя гледаше към Франклин, а Франклин — към нея.

Третият подарък ми бе изпратил някакъв невъзвращенец Менелай от моя орден — „Жълтия флаг“. Според духовната класификация на ранговете „невъзвращенец“ (или „посред-архат“, но така казват много по-рядко) — това е ниво на духовно съвършенство, непосредствено предхождащо архат. Двете нива се различават по пагоните и някои други глупости, неособено разбираеми за обикновения човек.

Менелай беше изпратил гравюра — творба на самия Павел. Най-вероятно изобразяваща фантазията на великия алхимик: издигаща се над морето огромна кула — един вид архитектурен хибрид на Наклонената кула в Пиза и Вавилонската кула. На върха ѝ имаше корона с Малтийския (Павловския) кръст, а долу, в морето, се извиваше наподобяващ дракон змей, каквито някога рисуваха върху карти за гадаене.

Закачих гравюрата на стената в чайния павилион — на място, където върху нея да не падат преки слънчеви лъчи. В придружителното писмо Менелай ми даваше съвет да избера гравюрата като обект на всекидневните упражнения за медитация — трябваше мислено да разглобявам кулата на части, да ги разбърквам, без да ги губя от поглед и наново да я сглобявам. Според него вече не едно столетие това беше стандартно упражнение за бъдещите Пазители.

Скоро след това бях посетен от монах наставник от „Желязната бездна“, чието задължение беше да следи за моята духовна форма. Той се съгласи с препоръката, като отбеляза, че подобно упражнение следва да се практикува дори и само от благочестие.

Същевременно ми обясни, че двата калиграфски надписа на латински зад стъклото в моя кабинет са не по-малко ценни от гравюрата. И те са дело на Павел. Това беше двойка изречения — четири думи на едната стена:

И пет на другата:

Буквите бяха високи и тесни, като че ли протоготически — и приличаха на надписите, запазени по стените на Помпей.

Монахът наставник попита как разбирам смисъла на тези изречения. Бях горд с познанията си по латински и обясних, че първото е римски псевдосократизъм: „Аз знам, че нищо не знам“, а второто — подобна по смисъл баналност: „Който знае всичко, той не знае нищо.“

— Тогава защо Павел е обединил тези две баналности в една калиграфска творба? — попита монахът.

Свих рамене. Не ми беше ясно — а и не ме интересуваше особено.

Слагайки на лицето си маска на състрадание към чуждото слабоумие, монахът обясни, че Павел и съмишлениците му разбират тези две максими другояче: „Знам, че аз знам нищо“ и „Познанието на всичко — това е познанието на нищо“. Това променя радикално смисъла и на двете изречения: става дума за същността на ноумена, непроявения Абсолют, средоточието на всички възможности… Бъдещият Пазител, добави той, е длъжен веднага да разбере това.

Когато преразказах нашия разговор на Галилео, той се изсмя.