Виктор Пелевин - Пазителят

Лицето му излъчваше нещо, което ме накара да му повярвам.

В някоя от древните империи на света не би било възможно да се преструваш дори на безименен принц. Веднага маса хора биха се зачудили защо не ви помнят като малък. Но социалният хоризонт на Идилиум беше невероятно пластичен — да не кажа доста дупчест.

Синът на Пазителя, който се нанесе в една от летните резиденции, не предизвика никакъв интерес. От подобна издънка (всички разбраха без много въпроси, че е незаконен син) нямаше никаква полза, той не беше способен да помогне за разрешаване и на най-малкия проблем — и пораждаше любопитство само сред галеристи, антиквари и търговци на луксозни стоки.

Официално моето ново жилище се наричаше „лятна резиденция №3“ (името деликатно прикриваше чия е тя). Казваха, че тук навремето е живял младият Николо III — когато поредният номер още не е следвал неговото име.

Неофициално това място носеше името „Червената къща“ — заради династичното убийство, уж извършено тук преди един или два века (Галилео наричаше това плод на фантазията на дворцовите стилисти, които смятаха, че над всяка от резиденциите на Де Киже трябва да тегне малко декоративно проклятие).

Това беше разположената сред градини (по-точно, напълно удавила се в тях) дървена вила, тиха, сенчеста и абсолютно лишена от помпозност — дори отдалечените постройки на нейния морски кей изглеждаха далеч по-стабилни, отколкото самата тя.

Когато за пръв път пристигнах на това място, точно в двора до фонтана ме чакаха традиционните три подаръка за бъдещия приемник.

Не бях запознат с дарителите, но приложената бележка от канцеларията на Николо III гласеше, че те ще изиграят важна роля в живота ми — разбира се, ако съдбата бъде благосклонна и стана Пазител. Имаше определена двусмисленост в това: под „благоприятно развитие“ на събитията в живота ми се имаше предвид Николо да напусне този свят.

Канцеларията на Пазителя ми предлагаше да не търся таен смисъл в подаръците и да ги приема като формален израз на учтивост. Почти се справих с тази задача — не толкова заради доверието към канцеларията, колкото от душевен мързел.

Първият подарък бе пеещ Франклин „с обогатен репертоар“ — той пристигна от архата Адонис от „Желязната бездна“. Знаех, че в „Желязната бездна“ произвеждат техника — телефони, двигатели, благодатни ветрогенератори и много друго, затова изборът на подарък не ме учуди: пеещите Бенове ги правеха на същото място.

За мен винаги е било загадка, кой пише песните за всички тези статуи, свободно стоящи из целия Идилиум. Нямах никаква склонност към теориите за конспирацията, но не вярвах и в това, че те са „благодат на Господа Франц-Антон, спонтанно проявяваща се чрез звук и слово“. Иконите плачат с помощта на свещениците — очевидно и пеят по същата причина.

Мислех си, че вероятно съществува някъде таен отдел, натоварен с репертоара за Пеещия Бен — и този отдел е огромен, защото Бен знаеше безброй песни и постоянно изпълняваше нови, на различни езици. Невероятно е как творчество от такъв мащаб може да се опази в тайна.

Напълно оцених подаръка чак когато извадиха моя Франклин от кутията и го сглобиха. Това беше изискана и скъпа статуя — дебелакът Бен бе отлят наполовина от бронз, наполовина от злато и сребро. Катарами от платина изящно допълваха неговите обувки, а на камзола 29 29 Камзол — част от мъжкото облекло в някои европейски страни през XVII-XVIII в., с дължина до коленете, с или без ръкави. му вместо копчета блещукаха скъпоценни камъни. Той стоеше прав пред своето знаменито изобретение — малка стъклена хармоника colour revolution 30 30 Цвят на революцията (фр.). , състояща се от многоцветни стъклени прозрачни цилиндри, вложени един в друг и закрепени на обща ос.

Върху сребърните пръсти на Франклин бяха сложени специални меки възглавнички — плъзгайки пръстите по въртящите се цилиндри, той караше стъклото да пее, извличайки онези чисти нежни звуци, които навремето предизвикваха сълзи у Павел, Франц-Антон и приятеля им Моцарт, написал няколко красиви пиеси за този музикален инструмент.

Песента, която Франклин ще изпълни първа за притежателя му, се смята за важна поличба — знак на съдбата, предзнаменование от Небето. На мен се падна нещо странно и непозволяващо еднозначно тълкуване.

— Земя! — изпя Франклин под застрашителното виене на своята стъклена хармоника — Небе! Между земята и небето — война! И където и да се намираш, каквото и да правиш, между земята и небето — война!