Виктор Пелевин - Пазителят

Бях съставил подробен списък на това как прекарват времето си и харчат глюките моите богаташки връстници и започнах да наваксвам пропуснатото, обръщайки се от време на време за съвет към Галилео. Не се притеснявах да правя това дори когато ставаше дума за вещества — щом той самият ми разказа за прегрешенията на Николо III.

Както ни обясняваха във фаланстера, за много от миряните наркотиците заместваха блаженството от медитативната абсорбция. Тъй като абсорбцията може да се разглежда като вариант на Великото приключение, още в детството се заклех да не стигам със своята медитация дори до първата степен. И ето най-после ме очакваше компенсация. След като изчетох певеца на порока Бодлер, си мислех, че в изкуствения рай пътника го очакват тайнствените и прохладни градини на неизразимото удоволствие…

Реалността обаче ме шокира — наркотиците се оказаха просто отрови, убиващи мозъка. Да разтворя като дете няколко монети в глюкоген беше много по-интересно — тази мъничка, краткотрайна и казионно-оптимистична еуфория, както от позицията на своя юношески нихилизъм определих идващото след това състояние, ми харесваше много повече, отколкото скоковете в препълнената с червеи клоака на наркотичния транс.

Не можех да повярвам, че тези прахчета, хапчета и течности толкова се търсят сред позлатената младеж. От най-ранна възраст ме учеха да използвам ума и сетивата си като набор от прецизни и надеждни инструменти — и когато неконтролирана от мен сила започваше да ги огъва, усуква или полива с киселина, изпитвах истински ужас. Беше невъзможно да разбера как моите връстници могат да намират удоволствие на дъното на тези вълчи ями на съзнанието.

Монахът наставник обясни, че наркотиците, тютюнът и алкохолът се отнасят към групата, както той се изрази, на „инициатическо блаженство“ — и преди появата на физическата зависимост младите хора се учат как да вкусят удоволствието от тяхното въздействие единствено под влияние на обкръжаващата ги среда.

— По същата причина лесно податливите на влияния момичета си правят пиърсинг на пъпа — каза той. — Това им е нужно, за да заслужат одобрението на въображаемото племе, способно да дава команди дори в съзнанието на абсолютно самотен човек, при условие, че вече е посветен в мистерията, наречена „стил на живота“. Като че ли човек може да живее и да умре в стил бруст или кроул. Уви, така или иначе, ще го научат…

Действащите върху съзнанието препарати наистина напомняха на пиърсинг на пъпа, но гнойните рани в този случай се образуваха не на корема, а в мозъка. Здравият и свободен човек, нетърсещ идентификация с някоя от субкултурите, не би проявил интерес към подобно нещо.

Наоколо, разбира се, имаше и удоволствия, несвързани с прякото разрушаване на физическото тяло. Например насладата от постигането на определен социален статут. Сега тя изцяло беше достъпно за мен.

Но и тук не всичко беше толкова лесно. Социалният статут сам по себе си е умозрителна абстракция, радостта от съзерцанието на която е позната само на медитаторите неоплатоници, а аз не бях от тяхната секта. Обаче статутът даваше много материални облаги. Точно тях започнах да използвам, взимайки пример от своите нови приятели.

Опитах разходки в морето с огромна галера, задвижвана от двеста двадесет и двама гребци големи. Съживяваше ги боцман равин, целият татуиран със сини древноеврейски заклинания (тези надписи заедно с междуредовите пространства много приличаха на раирана моряшка фланелка, здраво прилепнала по потния му торс).

Но така и не успях да поприказвам с нещастния човек, той през цялото време тичаше насам-натам в трюма с купа течна глина в едната ръка и печат в другата: толкова много гребци изискваха постоянни грижи.

В трюма беше мрачно; разбира се, горе, на палубата, галерата изглеждаше по-добре. Но големите в трюма консумираха много повече благодат, отколкото обикновен двигател с перка — това намирисваше на прахосничество и ни караше да плаваме само покрай брега, където имаше мощни ветрогенератори.

Дори след като прекарах много дни в открито море, така и не намерих удоволствие в това, че седя в шикозно обзаведена всекидневна, заобиколена от всички страни с вода. Скъпите предмети на модерното изкуство и компанията от почернели неискрени хора не добавяха червени точки към преживяното.

Същото важеше и за друг символ на статута — личния монголфиер: в този случай гостната беше по-малка, предметите на изкуството се филтрираха по размери, обаче всичко това заедно можеше задълго да си виси в небето.