Виктор Пелевин - Пазителят

Всъщност имаше нещо екзистенциално ужасяващо в това, че тези многометрови многотонни плавателни и летателни средства не бяха в състояние да придадат дори символичен смисъл на озарения с помощта им живот — защото те самите не притежават такъв: те служеха само за придвижване по море или по въздух от точка „А“ до точка „Б“.

Необходимостта от подобно преместване собственикът на монголфиер или яхта трябваше да аргументира сам — и подозирах, че подобни сериозни проблеми имах не само аз, понеже ако разполагате със собствена яхта с двеста голема, то със сигурност нямате никаква причина да се возите с нея.

Корабните и въздухоплавателните агитатори можеха само да повтарят думите на древния питагореец, че движението е по-важно от целта (виждал съм този цитат минимум в две лъскави брошури с котва на корицата).

Изследвал съм и другите достъпни за високопоставения човек излишества — но в тях също нямаше нито радост, нито смисъл. Те се появяваха най-вече след продължително и задушевно общуване (понякога дори и задочно) с група хора, споделяща един и същ подход към живота.

Трябваше постепенно да навляза в техния кръг, да позволя техните мнения да стигнат до душата ми, да участвам в задкулисната им борба. Тогава, действително, излишните десет метра палуба или трите метра от аерокабината се запълваха с жив емоционален смисъл.

Но нещо ме отблъскваше от удоволствията, чиито семена би следвало да засаждам в главата си по начина, по който епидемиолог си инжектира заразна болест. Излизаше същото като с наркотиците — само че тук за временна невменяемост трябваше да плащам не с физическото, а с душевното си здраве.

Не се чувствах щастлив и започнах сериозно да копнея за монашеското си детство.

Вселената на всеки монах медитатор беше доста по-обширна: там съществуваха безкрайни равнини на спокойствието, пространства на сладката забрава, светове на неподвижен възторг… На другия полюс на опита, както обясняваше моят наставник, търсещият е посрещан от бързото трептене на съзнанието, създаващо света: може да се оттеглиш там и да гледаш без да спираш, как Вселената изчезва и се появява многократно за секунда. А по-нататък, казваше той, вече няма нито пространство, нито време — но те вече и не са необходими.

Не разбирах напълно тези думи. Но гледайки от кея на „Червената къща“ към разноцветните монголфиери и яхти, горчиво съжалявах, че детските ми тренировки по концентрация бяха спрени на дванадесет години, когато ме направиха шива на „Жълтия флаг“ и ме откъснаха от блаженото пространство на абсорбции със спуснатата раирана държавна бариера.

Споделих своите преживяванията с Галилео.

— Искаш да кажеш — отговори той, усуквайки брадата си (когато правеше това, имах чувството, че той се самонавива със скрит в нея ключ), — че светът вече не е в състояние да те заблуди. Ти не си първият, който се изказва така. На тази тема са посветени безчет лоши монашески стихове. Но не трябва да се гордееш с това, Алекс. Не се доверявай прекалено много на монасите, особено на тези от „Желязната бездна“. Оцеляват в нашия свят тъкмо тези, които му позволяват да ги заблуди. Искаш ли пример?

Аз кимнах.

— Петстотинте архати от първия будистки събор разбраха абсолютно всичко. Светът вече не беше в състояние да измами най-добрите ученици на Буда дори и насън. Но те бяха бездетни. За разлика от индуските брамини, които нямаше как да се конкурират с архатите в постигането на истината, обаче се размножаваха като зайци. От тук, Алекс, и идва упадъкът на будизма в средновековна Индия. Постоянната деградация на човешкия свят е неизбежна, тъй като най-добрите същества, родени в него, мечтаят само за едно — да го напуснат завинаги. Играчът, който е стигнал до извода, че казиното винаги мами, става от игралната маса. Рано или късно в човешкия свят остават само тъпи заблудени индивиди, податливи дори на най-слаба хипноза. И не само податливи, а с радост готови да предават тази хипноза по-нататък, превръщайки се в нейни… как го казват монасите от „Желязната бездна“, хотспотове.

Не разбрах какви са тези „горещи точки“, но реших и да не питам.

— Не се гордей, че не си като другите — продължи Галилео. — Ти си изкуствено създадено същество и си възпитан по един много специален начин, за особена мисия. Такива като теб са малцина. И те са нужни, за да запазим точно този ред на нещата, който ти презираш.

— Как? — попитах аз.

— Като му дойде времето, ще разбереш — усмихна се Галилео. — Засега твоята основна задача е да се радваш на живота.