Виктор Пелевин - Пазителят

„Зеленките“ се възпитават по същия начин както девойките от благородните домове, обаче резултатът често е несравнимо по-добър: дисциплината в училището им е военна, без каквато и да е снизходителност. И, разбира се, те са далеч по-красиви от светските лъвици, повечето от които са родени в резултат на обичайния за висшите кръгове брак между глюки и благородно име. Затова дамите завистливо си шепнат, че в красотата на „зеленките“ се крие някаква тъмна инфернална тайна.

Освен това при тях напълно липсват егоизъм и всички останали лоши черти на характера, свойствени на разглезените богати наследници. „Зеленките“ от ранно детство знаят, че служат на Идилиум — също като монасите от „Жълтия флаг“ (някои дори ги приписват към нашия орден). Те са безплодни (според някои слухове — в резултат на операция), за да не се появяват юридически проблеми с потомството им и възможни претенции за наследство.

На „зеленките“ може да се има абсолютно доверие — те ще посрещнат смъртта, но няма да предадат господаря си. Обучени са да отдават не само тялото, но и душата си. И го вършат честно, без да трепнат, излитайки със самопожертвователна усмивка от мрачното си гнездо за среща със съдбата (която често е тъжна — за нея имам още да казвам). И така, „зеленките“ не са гейши, а самураи на любовта.

Светските дами естествено ненавиждат „зеленките“ с цялата ярост на загубили битката съперници и всяка година измислят нови унизителни ограничения за тях, затрудняващи появяването им във висшето общество. Смятам, че ако светските дами можеха да осигурят на „зеленките“ Вартоломеева нощ, биха го направили с огромен ентусиазъм и тя щеше да е озвучена от скърцане на зъби, яростни писъци и звън на пилички за нокти.

Но това не е особено наложително — „зеленките“ са твърде малобройни и обитават такива задоблачни висини, в които рядко прониква обхванатият от тъмна завист поглед на светския хроникьор.

Когато такова — специално подготвено за подвига на самопожертвователната любов — същество ти отдава сърцето си, е невъзможно да се устои. Всъщност може и да е възможно — но за какво? Заради нещо друго в живота? Какво по-точно? Аз така и не можах да си отговоря.

Юка беше двайсетгодишна — аз бях едва с три години по-голям. Макар и да не подбирах особено при първите си любовни авантюри, никога не посещавах хипнобордеи, приемах това за унизително и нечистоплътно (Де Ломонозо обаче с лекота заобикаляше този морален аргумент, наричайки целия човешки свят хипнобордей). С една дума бях идеално подготвен да падна жертва на страстта.

Видях Юка в албума на випуска на „Парка на елените“ — това бе името на училището за подготовка на „зеленките“ (едва сега си изясних откъде ми е изпратен като подарък странният женски бюст). Албумът беше на бюрото в кабинета ми — явно бе подхвърлен специално.

Общо в този випуск бяха пет девойки. Обичайно те изчезват от албума ден-два след разпращането му: каталозите са съшити с влакна, чувствителни към благодатта, и страницата с отпадналата от списъка красавица избелява, като че ли отвореният албум задълго е бил изложен на изгарящото слънце.

Между другото, съвсем не харесвам тези албуми. Веднага личи, че ги правят за старчоци. Младият иска да знае със сигурност с кого ще си има работа и би предпочел фотографии полицейски тип, максимално облекчаващи опознаването: анфас, профил и пълни проекции на тялото в оскъдно облекло.

Обаче застаряващ слуга на народа, привикнал към работа с документи, няма да се впечатли от вида на голо тяло — по думите на някой от писателите монаси той е виждал жени и с напълно съдрана кожа. Угасващото му въображение наподобява риба, криеща се по тинестото дъно: за да я закачиш на кукичката, е нужна доста хитрост.

Затова стилистите от „Парка на елените“ подготвят сюжетни композиции, в които нежните им героини са представени като муза (със задължителната лира), като воин на Старата Еда 34 34 „Еда на Семунд“ („Поетичната Еда“) — сборник с древноисландска поезия за боговете и героите на скандинавската митология и история. (със съмнителен в символичния смисъл боздуган), като пастирка (метафорично поглаждаща дърт овен), като бояджийка на строеж — и всичко това поместват в албума. Сюжетите на тези подборки са прости и пошли, а същината им е в това, че действието предполага героинята постепенно да се разсъблича.

Първото, което изпитах, когато видях Юка в албума, беше по-скоро обида. Бяха я дегизирали като ангелче. А тя, без съмнение, бе истински ангел — затова да я представят за ангелче ми изглеждаше кощунствено и подигравателно. Никога не бях виждал толкова затрогващо красиво лице (за останалото дори не говоря — „зеленките“ са върхът на съвършенството).