Виктор Пелевин - Пазителят

Няма да се мъча да я опиша: изобщо няма да успея. Някоя грозотия може да я оприличиш с думи пределно ясно и точно, но с красавица този номер не минава. „Най-дивен образец на дивна красота…“ 35 35 „Получих всичко… Бог чрез свойта доброта / ми даде тебе в дар, в небесен дар, мадона, / най-дивен образец на дивна красота.“ — Александър Пушкин, „Мадона“. — толкова плоско се изразяват дори най-изтънчените манастирски стилисти, попадайки в хормонална буря.

И мисля, че причината не е в това, че стихотворното им органче е позасипано с пясък — просто природата на красотата не е в наличието на някакви необичайни черти, поддаващи се на описание чрез предизвикваните от тях асоциации, а в пълното им отсъствие. Например издълженото лице може да се нарече конско. А красивото — само красиво, и точка. Красотата е неизяснима. Ако можеше да се опише — вече нямаше да е тя.

Ангелът от албума се къпеше в небесна сауна — започваше с крилата, след това всичко останало. Ангелското лице изразяваше едва забележима тъга, но в същото време и готовност да премине изпитанието докрай. Аз разбрах, че до ден-два това съвършено създание самопожертвователно ще изтръгне от сърцето си предпазителя и ще се хвърли в нозете на някакъв крадлив до трансценденталност министър на пътищата. Съвестта ми не би ми простила, ако го допусна.

Ето я и поредната маскировка на любовта — стремежът да обладаеш се представя като желание да помогнеш и спасиш…

Но… аз все още се колебаех.

На сутринта снимката ѝ в албума се превърна в бяло петно. „Всяко зло за добро“ — мина ми през ума. Някой вече я беше избрал. Излязох в градината и се втренчих в жълтите пеперуди, пърхащи над разцъфтяло дърво. И изведнъж у мен се надигна такава вълна от възмущение, че изобщо не опитах да се боря с нея. Вместо това звъннах на Галилео.

След два дни я докараха в „Червената къща“. Забавянето бе предизвикано от това, че не било толкова лесно да се отмени вече получената за нея поръчка. Направена била от някого, стоящ много високо в йерархията в системата за безопасност — от онези слуги на Идилиум, чието спасение наистина е по силите само на ангеле товароподемност на строителен монголфиер.

Бях доверчив по онова време и дори през ум не ми мина, че история като тази може да е сред обичайните номера на „Парка на елените“. Така или иначе, моята молба натежа. Това не ме зарадва обаче — след като разбрах какви зъбни предавки са се задвижили в резултат на моето обаждане и осъзнах, че съм се забъркал в рисковано начинание, без да имам представа как ще завърши то.

Оставиха паланкина 36 36 Покрита носилка за пренасяне на пътници в някои източни страни. ѝ (горките, докарват ги при клиента в затворен зелен паланкин, приличащ на голяма кутия бонбони) на тревата между лехите. Получили щедър бакшиш, носачите в куртоазни ливреи си тръгнаха с поклони.

Наградата им изобщо не бе заслужена — паланкина го доставят с товарен фургон и носачите го пренасят само на няколко крачки. Но заради същината на стоката те печелят непропорционално много: в икономиката това се нарича рента.

Паланкинът беше запечатан с голяма червена пломба с форма на сърце. Получателят трябваше лично да разчупи печата на непорочност и чистота. Дълго време нерешително стоях пред паланкина, докато не се сетих, че на горкичката сигурно ѝ е горещо — и счупих пломбата с пръсти.

Ясно помня този миг: зелената лакирана вратичка, обсипана с дребни разноцветни звезди, тъмната трева под краката, пеещите зад гърба ми птици…

Кокалчетата на пръстите ми, стискащи червения восък, побеляват от усилието. Нататък всичко се случва по законите на механиката: приличаща на чайка вдлъбнатина поражда пукнатина и сърцето се разчупва на две. Така добре съм запомнил картината, защото в онзи момент за нищо друго не можех да мисля. А трябваше.

Тя беше в същите ангелски одежди като във фотоалбума — изглежда, че администрацията на „Парка на елените“ сериозно се отнасяше към правата на клиента и не искаше да ѝ връчат иск, в който да бъде уличена в несъответствие на стоката с рекламата. Сега Юка ми изглеждаше още по-красива, отколкото на снимките. Лицето ѝ вече не излъчваше тъга.

Тя ме погледна, усмихна се и каза:

— Яденето е сервирано!

Признавам, че очаквах нещо различно — и се бях подготвил да отговоря с някаква празна учтива фраза. Но тя моментално ми изхвръкна от главата. Подадох ѝ ръка. Юка се подпря на нея и се измъкна от зелената си кутия. Очаквах да е много по-ниска от мен, но разликата бе не повече от инч.