Виктор Пелевин - Пазителят

При Юка нищо подобно нямаше. Тя не се опитваше да предизвика моето възхищение, затова се наслаждавах на всяка нейна фраза и всяка постъпка. Тя не се опитваше да бъде загадъчна, което я правеше неизразимо, недостижимо тайнствена. Притежаваше истинска сила. Но я използваше с една-единствена цел — да направи живота ми по-интересен и по-добър.

Трябва да се признае, че успяваше.

Предишните ми любовници сега ми се струваха като бодливи кукли от кована мед в музея на мъченията, от който като по чудо съм се измъкнал на свобода. Вероятно същото са изпитвали и други клиенти на „Парка на елените“ — не е трудно да се досети човек защо това заведение е толкова ненавиждано от светските дами.

Животът ми се промени значително. Почти цялото си свободно време прекарвах в „Червената къща“, избягвайки обичайните развлечения на моето ново обкръжение. Загубих интерес към политиката, конните състезания, спортните каляски и чуждите жени. Рядко ме посещаваха приятели. Поглеждайки от време на време подозрително към Юка, те разговаряха с мен ласкаво и пестейки думите си, като с неизлечимо болен, когото се страхуват случайно да обидят, си заминаваха при първа възможност.

Юка обикновено пускаше по някоя шегичка по техен адрес — без да я чуят — като невинно убождане. Убождането бе напълно достатъчно, за да излезе от госта целият въздух, като през дупчица на балон, така че не съм тъгувал особено за ничия компания.

Редовно ме посещаваше само моят монах наставник, идващ да ми напомни за възвишеното и вечното — да върне ума ми към състояние, подобаващо на бъдещия Пазител. Юка оставаше в ъгъла на стаята зад паравана, замряла неподвижно така, че никой от нас не я забелязваше.

Изглежда, че наистина я интересуваха онези душеспасителни лекции (наставникът ми бе бивш поет лауреат в „Желязната бездна“ и изразяваше изтърканите истини образно и красиво). Монахът не знаеше, че и Юка е в стаята.

Веднъж се случи нещо забавно.

Наставникът ме накара да седя на пода, докато не почувствам болка в стъпалата — и дълго не ми разрешаваше да помръдна. След това каза:

— Ние непрекъснато сменяме позите на тялото си, понеже никоя от тях не е напълно удобна. Всеки го е научил още от детството си. Същото важи и за състоянията на ума. Ние постоянно променяме позата на ума си — посоката, в която е насочен, — защото никоя от откриващите се перспективи не е напълно удовлетворителна. Вътрешният живот на човека се свежда към това, че многократно за минута той прескача от една безизходност към друга, без дори да го осъзнава. А когато той усеща, че даден миг си струва да се задържи по-дълго, той веднага го напуска, за да напише стихотворение от рода на „О, миг, поспри…“ 37 37 „О, миг, поспри! Ти си тъй прекрасен!“ — Гьоте, „Фауст“. .

Реших че, като бивш поет лауреат той добре знае за какво говори.

Точно тогава Юка тихичко се изкашля зад паравана. Стори ми се, че не се сдържа да се разсмее и се опита да замаскира това по този начин.

Наставникът чу и ме погледна. Аз повдигнах рамене. Монахът беззвучно се изправи, измъкна изпод расото си броеница, направена от малки медни черепи (сериозно оръжие в ръцете на трениран мъж) и с меки котешки стъпки тръгна към паравана. Разбрах, че си мисли за шпиони, покушения и други подобни. Продължавайки движението си по стаята, продължаваше да говори:

— Никоя от позите на ума не съдържа щастие. То винаги е някъде наблизо. Но, понеже умът ни непрекъснато си сменя позата, започва да ни се струва, че щастието бяга от нас. Въобразяваме си, че ей сега ще го настигнем. А после решаваме, че в някакъв миг не сме улучили, изостанали сме и сме изпуснали шанса си…

Монахът се спря до паравана.

— Последното е особено мъчително — продължаваше той. — Но като всяко човешко страдание, това е бълнуване за миражи. Изпуснатото никога не само не е било наблизо — не го е имало никъде. Ние сме само изтриваща се памет за върволицата на сменящи се една с друга умствени пози във времето без начало. Единственият смисъл на тази древна комедия — или, по-скоро, трагедия на ситуациите — е в бягството от неудовлетвореността, съдържаща се във всяка от позите. Тази саморазвиваща се пружина не разбира, че бяга точно онова, от което ти се иска да избягаш — и единствено то ще бъде намерено в края на краищата. В това неведение е естеството на човека — и вечният двигател на историята…

С тези думи монахът отхвърли паравана и видя почтително приведената Юка. Изправяйки се, тя вдигна очи и каза: