Виктор Пелевин - Пазителят

Рисунките се редуваха с абстракции и орнаменти: върху едното петно свиреха музиканти, облечени в камзоли и с перуки, върху следващото — три разноцветни спирали се завиваха към общ център, в който бе изрисуван някакъв кабалистичен или алхимичен символ.

По-нататък видях завързана за стълб актриса в ролята на Жана д’Арк — изгаряха я на сцената на претъпкан театър. Пред кладата стоеше брадат диригент с палка, сякаш задаващ верния ритъм на огъня. От друго петно влажно ме погледна древноегипетско око, едвам издържащо на изобилието от грим.

След това се появи разрез на жълто-черна човешка глава, разделена на множество отделни номерирани части с надписи на немски (поради което главата наподобяваше на място за съхранение на багаж — или непотопяем кораб). А после — сложен орнамент, сякаш изкопиран от купола на средноазиатска джамия.

Разглеждайки тези трудноразбираеми, но забавни изображения, се изкачвахме нагоре. Някак си с всеки следващ оборот на витото стълбище се чувствах все по-неспокоен.

Изведнъж Юка ме дръпна за ръкава.

— Какво?

— Височината — прошепна тя. — Твърде дълго вървим.

Осъзнах причината за обзелата ме тревога. Юка беше права — отвън изглеждаше, че кулата е висока едва четири-пет етажа, но ние се качихме далеч по-нависоко.

Опитах се да погледна през прозореца, но той бе прекалено високо над стълбището: дори като подскочих, успях да зърна само късче сиво небе.

— Може би да слезем? — предложих аз.

И веднага се чу тътен на срутваща се зидария. Кулата се разтресе — част от стълбището зад нас се срути и въздухът се изпълни с бял прах. Сега вече беше трудно да се спуснем.

— Те ни чуват — каза Юка.

— Кои „те“?

Юка повдигна рамене. Тръгнахме нагоре по-бързо.

Рисунките по стените бяха все тъй безумни и чудати, но в тях започна да се появява обща тема: медиум, извършващ странни жестове с ръце. Понякога от пръстите му започваха номерирани и надписани на немски стрелки, понякога — лъчи от светлина, понякога — някакви мехури, със затворени вътре хора и предмети.

Медиумът бе ту мъж, ту жена. Облеклото му се променяше от камзол до мантия. Той отправяше жестовете си ту към зрителната зала, изпълнена с господа и дами във вечерни тоалети, ту към бурното море, ту към звездното небе… Също така по серпантината на стената на няколко пъти се появи онова египетско око, незнайно защо напомнящо ми не за древните тайни, а за бойната украса на жриците на любовта.

Вече бяхме престанали да броим етажите, когато стълбището свърши като полутъмна задънена улица. Горе имаше капандура. В стената — скоби на стълба. Като се изкачих по стълбата, почуках по капандурата, но не дочаках отговор. Тогава я вдигнах и решително се качих срещу пронизващия отгоре лъч светлина.

Очаквах да видя малка стаичка. Примерно ателие на художник (така ми се струваше след всички тези рисунки по стените). Е, или банална килия с рухнал покрив — с други думи, нещо романтично. Обаче от нереалността на онова, което видях, главата ми се замая.

Озовах се в просторна и светла дворцова зала. Таванът ѝ блестеше със златните си кесони 38 38 Кесони (фр. caisson — касета) — квадратно или многоъгълно вдлъбване в таванни, сводови и аркови повърхности. , а през прозорците се виждаше парк със скулптурни фонтани. Подът бе покрит от несиметрична мозайка от разноцветен камък.

По стените имаше петна фрески, приличащи на рисунките, покрай които минахме преди малко — разположени бяха също толкова хаотично, както и в кулата, и също приличаха на цветни лекета върху мазилката… Хаотичността им бе внимателно обмислена — радваше окото, сякаш наоколо кръжеше весел многоцветен сняг.

Фреските и мозаечният под придаваха невероятно очарование на залата. Това място предизвикваше желание да караш кънки, да пиеш грог и да слушаш коледни хорали.

По ъглите на залата имаше бронзови фигури на кралете от четирите цвята на картите за игра — с техните пентаграми, жезли, купи и мечове върху щитовете, както бе прието по времето на Максим Полупредател. Според хералдиката това е допустимо само за вместилището на висшата власт. И всичко това, разбира се, по никакъв начин не би могло да се вмести в стаичката на върха на каменната кула.

— Невероятно — прошепна Юка, хващайки ме за ръката.

— Благодаря, че посетихте чичото — прозвуча зад гърба ни прегракнал глас.

Обърнах се и видях в рамката на вратата кресло на колелца. То имаше висока червена облегалка и приличаше на строг и минималистичен походен трон.