Виктор Пелевин - Пазителят

Трябва да отбележа, че не бях въодушевен — по-скоро бях обзет от страх. Още от детството са ни учили, че животът на Пазителя е непрекъснат подвиг за благото на човечеството и беззаветна жертва на олтара на всеобщото щастие. Съдейки по стоическото отношение на самия Пазител към ролята си, това би могла да е не натрапчива пропаганда, а самата истина.

Както изглежда, моята мисъл за жертвоприношение по време на неизвестен ритуал беше пророческа. Чувствах се не толкова като принц наследник, колкото като жертвен агнец, на който са обещали да му позлатят рогцата преди процедурата. Бях, разбира се, поласкан — но не бих възразил, ако ми бе отредена и по-скромна роля.

Естествено, обяснението можеше и да е по-просто. Може би Николо III просто цели да ме отърве от излишно нетърпение и ентусиазъм. Та нали това беше не негово решение, а на Ангелите. Той самият ми го каза.

Докато размишлявах, приемната започна да се изпълва с хора. Това беше випуск на някое училище — вероятно светско, съдейки по това, че младежите и девойките вървяха заедно. Триъгълната емблема на лилавите им роби не ми говореше нищо. Най-вероятно, с лека завист реших аз, са бъдещи солики.

Най-после в приемната се завърна секретарят. Той няколко пъти плесна с ръце, призовавайки към тишина. Когато наоколо се установи благоговейно мълчание, вратите с монограмите се отвориха.

Но сега зад тях коридора охлюв го нямаше. Там се виждаше малка тронна зала.

Подчинявайки се на любопитството, влязох след всички.

Залата беше празна. Нито столове, нито пейки — само килимчета за прострация. До отсрещната страна имаше златен трон с хвърлена върху него тигрова кожа. Тронът също бе празен. А до него стоеше кукла на Пазителя в естествена големина. Същата като онази, с която наскоро се сбогувах. Трябва да кажа, че всичко това не ме учуди особено. Бях слушал множество загадъчни истории за Пазителя и нямах съмнение, че срещата с него може да бъде нещо обичайно, естествено и обикновено само в случаите, когато става дума за неговата фигура — точно както сега.

Ние всички коленичихме и извършихме тройна прострация. Куклата на Пазителя направи в отговор стандартен ъгловат поклон. Излязохме от залата през други врати и пазачите ни изпратиха по коридора до двора. Гражданският ритуал беше приключил.

В двора имаше няколко омнибуса, в които се натовариха лилавите студенти, и черна самоходна каляска — старомодна, издължена, с прекомерно обтекаема форма. До нея стоеше възрастен мъж в черен халат. „С брадата бяла той е бил — без знак за доблести и чин“ — припомних си ред от някакъв хумористичен стих. Впрочем на халата му блестеше някаква неразбираема емблема — знак за орден или монашески чин.

— Добър ден, Алекс — каза той. — Казвам се Галилео. Ще те откарам до вкъщи.

— Във фаланстера? — попитах аз.

— Не. Ще имаш нов дом. Свой собствен.

Докато пътувахме, Галилео разказа за себе си. Като всички съмишленици на Пазителя той бе солик, завърнал се на стари години от личното си пространство, за да служи на Идилиум — смята се, че така постъпват изключително благородните души (или онези, които признават похода си в неизвестното за неудачен, но да се говори за това не е прието).

Съвсем накратко, с няколко думи той разказа за своя „каминг ин“: както подсказваше името му, той беше оптик, заселил се на далечен изоставен фар („където светът — както каза той — можеше да ме гледа само в гръб“).

Той правеше различни по сила и вид далекогледи и след време Флуидът му позволил да открие в небето нови светове, а впоследствие да наблюдава живота и еволюцията на обитателите им. Дълги години той се отдавал на наблюденията си.

— Веднъж — каза Галилео — видях огромния взрив, от който е започнало всичко. Стана ми много тъжно. Разбрах, че съм видял същата онази смърт на Бога, която скришом оплакват толкова монаси философи и поети. Та нали това, което се взриви, не може да съществува едновременно с родилата се от взрива вселена… Ние всички сме просто отломки на този взрив, Алекс. Но, разбира се, аз няма да повторя това в присъствие на някой теолог. Прекалено съм стар за бой с пръчки.

В края на краищата, както той каза, му омръзнало да надзърта към този небесен спектакъл, защото не можел повече да крие от себе си, че всичко наблюдавано са неговите собствени мисли и догадки, прожектирани във висините от Флуида. Тогава и решил да се върне към „живите реални хора“, за да посвети остатъка от живота си на щастието им.