Виктор Пелевин - Пазителят

Отведоха ме в приемната на Пазителя (не изпитвах интерес към предмети на старинното изкуство и не запомних нищо с изключение на плочите от малахит, покриващи пода) и ме оставиха в обществото на двамата пазачи и секретаря, облечен с обикновен оранжев халат без отличителни знаци. Помислих си: „Облеченият по такъв начин чиновник вдъхва доверие — трябва да го запомня.“

Приемната беше голяма светла стая, обзаведена удивително скромно. За атрибути на разкош биха се приели единствено монограмите по вратите към малката тронна зала: златни „D“ с лазурни краченца, превръщащи ги в „P“, на фона на кръстосаните червени фасции 25 25 Фасциите (лат. fasces) в Древния Рим са знак за правораздавателна, магистратска власт. с брадвички.

Това бе някакъв римски символ, заимстван от Единния култ от древната история — най-вероятно затова, че без никакви усилия се разлага на „D“ и „P“ — акроним на думите „Далай Папа“ (една от множеството екзотични титли на Пазителя; най-красивата от които, струва ми се, е думата „Небедостиг“).

Секретарят, забелязал любопитството ми, обясни, че първоначално не е имало фасции — в оригиналния символ буквата „X“ се е пресичала с „P“. Смисъла му секретарят не помнеше, но ме увери, че с теологичната обосновка всичко е наред.

Разговорихме се. Оказа се, че секретарят също е завършил фаланстера „Мечок“, но колкото и да е странно, не открихме никакви общи познати.

Започнах да го разпитвам за чудесата на Михайловския замък — особено за знаменитата Стая на Безкрайния ужас, в която според легендата можел да влезе единствено самият Пазител (понеже съхраняваната в нея тайна може се настани само в неговата велика душа). Не се доверявах много на легендите — интересуваше ме дали не организират публични екскурзии в това помещение и ако е така, то как да се запиша.

— Не бързайте, млади ми приятелю — отговори вежливо секретарят, като миглите му припърхваха от едва сдържания смях. — Да се попадне в нея не е чак толкова сложно, трудно е да се излезе със здрав разум… А за екскурзии не съм чувал.

С това разговорът ни сам угасна и аз, укорявайки се за лекомислието си, затворих очи и се отдадох на самовглъбяване, подобаващо на важността на момента.

След около половин час разбрах, че секретарят и пазачите вече не са в стаята. Не съм забелязал как и кога са излезли. А после вратите с монограмите се отвориха. Сигурно е сработил някакъв механизъм, защото никъде нямаше хора. Видях коридор, който плавно завива надясно.

Някъде в дълбините му настоятелно прозвъня камбанка.

Не знаех какво да предприема — да дочакам ли завръщането на секретаря, или да вляза. Както първото, така и второто биха могли впоследствие да се окажат проява на неучтивост. Може би най-правилно би било да изляза от приемната.

Така и реших да постъпя, но вратата за навън се оказа заключена. Тогава си помислих: „Сигурно тукашният ритуал е такъв и част от него включва това, че неофита 26 26 Нов привърженик, новак. не го предупреждават за нищо…“ Камбанката в дълбочината на извития коридор прозвъня отново — крайно нетърпеливо, както ми се стори — и аз тръгнах по посока на звука.

Стените на коридора бяха украсени със същите повтарящи се монограми. През всеки няколко метра от стената стърчеше златна ръка, държаща факел с лампа, скрита сред красиво пречупващи светлината кристали. Като преминах покрай три или четири от тези факли, се спрях в недоумение.

Ставаше нещо странно. Коридорът завиваше надясно, свивайки се като огромен охлюв. Подобно нещо, разбира се, не е проблем да се построи. Но при такава геометрия коридорът по никой начин не би могъл да съществува съвместно с приемната — а би трябвало да се намира на нейното място. Сега вървях през същата тази стая, в която преди това съм седял. Или преди това съм седял в същия коридор, където сега вървях.

Реших, че това е оптична илюзия и докоснах стената. След това докоснах един от монограмите на Пазителя. „D“ бе от студено злато, крачето „P“ от стъкловиден емайл — също студен, но по различен начин.

Всичко тук изглеждаше истинско и центърът на коридора охлюв вече бе наблизо. Като последен опит докоснах светещите кристали над лампата — веднага си отдръпнах ръката: те бяха нетърпимо горещи от благодатта. Тихо изругах, а иззад завоя долетя смразяващ смях.

Достраша ме. През ума ми прелетяха куп версии за случващото се и всичките тревожни. Най-вероятната от тях беше, че са ме упоили с предизвикващ халюцинации газ. Но тогава не бих могъл толкова свързано да строя тези хипотези. Надали той може да действа толкова избирателно.