Виктор Пелевин - Пазителят

За щастие, подобни проверки издържах без особени затруднения — определено имах талант за визуализация, а първите упражнения за развитието ѝ започнаха още в „Птица“.

Успехите ми по математика и физика бяха по-скромни. Пишех нелоши съчинения по литература, но учителят по словесност отбелязваше, че имам „беден стил и страх от актуален изказ“ (и досега не разбирам какво е имал предвид този трогателен поет неудачник, изпълнен със злъч, която така и не се алхимизира в мастило).

Рисувах прилично, но ме вбесяваха темите, давани на уроците: да се изобрази капителът на колона, главата на мраморна жена, да се възпроизведе с молив с всички подробности древен пейзаж, нарисуван с маслени бои (оригинала скриваха, показвайки ми го само за около две секунди, от което си вадех извода, че продължават да ме тренират върху визуализацията).

Разбира се, това даде резултат. Еклектичните символи на Единния култ ставаха обект на концентрацията ми само по време на изпитите — затова пък дотолкова развих дарбата си към края на обучението, че можех, затваряйки очи от скука, да си припомня някое красиво момиче и то оставаше насаме с мен толкова, колкото си исках. Приятелите ми не вярваха и завиждаха — за стимулация на въображението те имаха нужда от снимки и рисунки.

Бях на двадесет и две, когато най-накрая завърших второто училище (дълги години след това стандартният нощен кошмар за изпита, за който не съм подготвен, ме спохождаше в тесните сводести коридори).

И ето че за мен пристигнаха четирима фелдегери с червени калимавки, качиха ме в свръхкомфортна карета (макар и заради меката тапицерия отвътре да напомняше единична стая за луд) и ме подкараха към столицата, предлагайки ми да се покая, без да губя време.

Какво ме чака сега? Щастие? Или може би… смърт? Нямали да ме принесат в жертва по време на някой страховит ритуал, толкова таен, че никога дори да не съм чувал за него?

Стигайки в мислите си дотук, разбрах — покаянието е завършено. „Колко малко съм успял да съгреша — си мислих с ирония, — ставам за ролята на агнец.“

Фелдегирите напразно се вълнуваха. Все още не сме стигнали до станцията на въздушната поща.

Ако покаянието е минало успешно, Ангелите изпращат знак на каещия се и го обгръща дълбок сън. Така се случи и с мен — заспах сладко и непробудно и така и не забелязах как са ме пренесли от каретата в пощенския монголфиер 23 23 Балон, изпълнен с горещ въздух (създаден от двамата братя Монголфие през 1782 г.). , летящ към Михайловския замък: спомням си само дългия коридор, по който ме влачеха.

Когато се събудих, в изподраната кабина на монголфиера нямаше никакви фелдегери, а само бали с поща: възможно е моите страховити съпровождащи да са били нужни в случай че от мен при покаянието започнат да се изнизват бесове… Но не довърших тази си мисъл: през прозорчето вече се виждаха караулното на Михайловския замък и блещукащите му кули, озарени от утринното слънце, както и трептящите разноцветни флагове… Снижавахме се.

И така аз почти изцяло проспах първия си въздухоплавателен опит.

Не се вълнувах много преди аудиенцията: може би ще ме назначат като адютант към някой преуморен от делата чиновник — и какво толкова? Ще му върша работата, навлизайки постепенно в същината ѝ. Това с Де Киже се случва под път и над път и се смяташе за възможно най-добър старт за кариерата: след смъртта на чиновника бившият помощник нерядко беше назначаван на мястото му. Но можеха, разбира се, да ме изпратят и при обикновените секретари.

Михайловският замък бе величествено огромен. Впрочем той не толкова ме потресе с великолепието си, колкото пробуди в гърдите ми някакво болезнено подобие на носталгия за великото минало.

На фронтона сияеше златен надпис:

Знаех, че същия го има и на Петербургския замък и теолозите и досега спорят за значението му — но да разсъждавам за това ми се струваше безполезно. Михайловският дворец е построен от титани. Те можели да разговарят с Върховното същество на „ти“ и думите им наподобявали страховитото Слово, произнесено в началото на времената. Смисълът на речта им бил също толкова неизясним, колкото и значението на проехтяващ гръм, удар на мълния или слънчево затъмнение. Как бихме могли да го осмислим от позицията на днешната нищожност?