Чак Паланик - Невидими изчадия

Минете към следващия ден, когато обикаляме няколко къщи, едно имение, един-два двореца и замък, пълни с дрога. Около три часа се срещаме с една посредничка в пищната трапезария на някакво голямо имение в Уест Хил. Навсякъде край нас сноват снабдители и цветари. Масата в трапезарията е наредена, отрупана със сребро и кристал, чаени сервизи, самовари, свещници, стъклени чаши. Жена в старомоден секретарски костюм от туид, същинско плашило, разопакова сребърните и кристални подаръци и записва нещо в малко червено бележниче.

Постоянният поток от цветя се вихри край нас — кофи с ириси, рози и шибой. Имението ухае сладко на цветя, въздухът е напоен с аромата на еклерчета и пълнени гъбки.

Не е в нашия стил. Бранди ме поглежда. Прекалено много хора има тук.

Но посредничката вече е тук и се усмихва. С провлечен говор, равен и проточен като тексаския хоризонт, тя се представя като госпожа Ленард Котрел. И толкова се радва да се запознаем.

Котрелката прихваща Бранди за лакътя и я повежда из пищния първи етаж, докато аз чудя да се бия ли, да бягам ли.

Дай ми ужас.

Светкавица.

Дай ми паника.

Светкавица.

Това би трябвало да е майката на Еви — е, знаете как е. А това трябва да е новата къща на Еви. И се чудя как стана така, че попаднахме тук. Защо днес? Какви са шансовете?

Котрел, недвижими имоти, ни развежда покрай туидената секретарка и сватбените подаръци.

— Това е къщата на дъщеря ми. Но тя прекарва почти цялото си време в отдела за мебели в „Бръмбах“, в центъра на града. Досега се примирявахме с малките й мании, но стига вече — сега ще я омъжваме за някакво магаре.

Тя се навежда към нас.

— По-трудно беше, отколкото можете да си представите — докато се мъчехме да я задомим. Знаете ли, тя изгори последната къща, която й купихме.

До секретарката има купчина украсени със злато сватбени покани. Това са извиненията. Извинете, но не можем да присъстваме.

Извиненията като че са множко. Обаче поканите са хубави, със златни букви, с неравни краища, сгънати на три, и с изсушена теменужка вътре. Открадвам една от купчината и настигам Котрелнедвижими имоти, Бранди и Елис.

— Не — казва Бранди. — Тук има прекалено много хора. Не можем да разгледаме къщата при тези обстоятелства.

— Между нас да си остане — казва Котрелнедвижими имоти, — и най-голямата сватба на света си струва парите, щом можем да пробутаме Еви на някой клетник.

— Не искаме да ви задържаме — казва Бранди.

— Но пък — продължава Котрелката — съществува тази подгрупа „мъже“, които харесват „жени“ като Еви сега.

— Трябва да тръгваме — казва Бранди.

А Елис пита:

— Мъже, които харесват смахнати жени?

— Направо ни разби сърцата Евън в онзи ден. Идва при нас, шестнайсетгодишен, и изтърсва: „Мамо, татко, аз искам да бъда момиче“ — казва госпожа Котрел.

— Но платихме операцията — продължава тя. — Данъчните намаления са си данъчни намаления. Евън ни каза, че искал да стане световноизвестна манекенка. Започна да се нарича Еви, а аз на следващия ден отказах абонамента си за „Вог“. Реших, че това списание достатъчно е навредило на семейството ми.

— Ами честито — казва Бранди и ме задърпва към входната врата.

А Елис възкликва:

— Еви е била мъж?

Еви е била мъж. Трябва да седна някъде. Еви е била мъж. А аз видях белезите от имплантите й. Еви е била мъж. А аз съм я виждала гола в съблекалните.

Дай ми пълно, късно преразглеждане на целия ми съзнателен живот.

Светкавица.

Дай ми каквото и да е в целия този шибан свят, което е точно такова, каквото изглежда!

Светкавица!

Майката на Еви се вторачва в Бранди.

— Била ли сте някога манекенка? — пита тя. — Много приличате на една приятелка на сина ми.

— На дъщеря ви — изръмжава Бранди.

А аз опипвам откраднатата покана. Сватбата, сключването на брачния съюз между госпожица Евелин Котрел и господин Алън Скинър, е утре. В единайсет преди обяд, според златните букви. След това — прием в дома на булката.

След това — пожар в къщата.

След това — убийство.

Облекло — официално.

Роклята, в която си разнасям задника насам-натам на сватбата на Еви, е невъзможно впита. Опъната е не по кожата, а по костите ми. Онзи зашеметяващ десен на Торинската плащаница, предимно в бяло и кафяво, драпирана и скроена така, че лъскавите червени копчета да се подават през стигмите. Освен това безкрайно дълги ръкавици от черна коприна, надиплени по ръцете ми. Токчетата ми са толкова високи, че да ти потече кръв от носа. Увивам километъра черен тюл с кристалчета на Бранди около белезите си, над лъскавия черешов пай, където навремето беше лицето ми, увивам го плътно и накрая остават да се виждат само очите ми. Изглеждам мрачно и болезнено. Внушавам чувството, че малко сме излезли извън рамките.