Чак Паланик - Невидими изчадия

Разкъсана пинята.

Ивиците топла кожа, които плющят около врата ти, са хубава, захранвана от кръв жива тъкан. Хирургът вдига всяка ивица и присажда заздравелия край към лицето ти. По този начин по-голямата част от тъканта се пренася, ашладисва се на лицето ти, без да се прекъсва кръвоснабдяването. Те издърпват всичката тази отпусната кожа и я оформят грубо в нещо като челюст. Там, където е имало кожа, вратът ти е целият в белези. Челюстта ти представлява маса от ашладисана тъкан, която хирурзите се надяват, че ще се срасне и там ще си остане.

Ти и хирурзите се надявате още един месец. Още един месец се криеш в болницата и чакаш.

Минете към Манъс, седнал сред пикнята си и среброто в багажника на червената си спортна кола. Спомен от времето, когато са те учили да седиш на гърне. Случва се.

Аз съм клекнала пред него и търся издутината на портфейла му.

Манъс само зяпа Бранди. Сигурно мисли, че Бранди съм аз — старата аз, с лице.

Бранди е загубила интерес.

— Той не си спомня. Мисли ме за майка си — казва Бранди. — Сестра, може би, но майка?

Толкова дежа вю. Пробвай с „брат“.

Трябва да намерим къде да отседнем, а Манъс да си намери нова квартира. Не старата, в която живяхме заедно. Той ще ни пусне да се скрием в квартирата му, иначе ще кажа на ченгетата, че ме е отвлякъл и е подпалил къщата на Еви. Манъс не знае, че господин Бакстър и сестрите Риа са ме видели да се разкарвам с пушка из целия град.

Пиша по пръстта с пръст:

Трябва да намерим портфейла му.

— Гащите му са мокри — казва Бранди.

Сега Манъс се вглежда в мен, надига се и удря главата си в отворения капак на багажника. Леле, леле-мале, знаете как боли, и все пак не е кой знае каква трагедия, докато Бранди не изчуруликва, преигравайки:

— Ох, горкичкото ми.

И тогава Манъс се разревава. Манъс Кели, последният човек, който има право на това, плаче.

Става ми гадно.

Минете към деня, когато кожните калеми зарастват, но дори и тогава тъканта има нужда от подкрепа. Дори и да зараснат така, че да приличат на груба, недодялана челюст, трябва ти челюстна кост. Без мандибула меката маса от тъкан, колкото и да е жива и жизнеспособна, може просто да се реабсорбира.

Точно тази дума използват пластичните хирурзи.

Реабсорбира.

В лицето ми, сякаш съм просто сюнгер, направен от кожа.

Минете към плачещия Манъс и наведената над него Бранди, която му гугука и гали сексапилната му коса.

В багажника има чифт бронзови бебешки обувки, сребърен спиртник, картина на пуйка, направена от макарони, залепени за картон.

— Знаеш ли — подсмърча Манъс и търка под носа си с опакото на ръката, — в момента съм друсан, така че мога да ти го кажа. — Манъс поглежда наведената над него Бранди и мен, клекнала в калта. — Първо — казва Манъс — твоите родители ти дават живот, твоя живот, но после се опитват да ти пробутат своя.

За да ти направят долна челюст, хирурзите отчупват части от пищялните ти кости заедно с прикрепената към тях артерия. Първо оголват костта и я извайват направо върху крака ти.

Другият начин е хирурзите да отчупят няколко други кости, вероятно от дългите на ръцете и краката ти. Вътре в тях има мек, порьозен костен мозък.

Тази дума използват хирурзите, пише я и в книгите.

Порьозен.

— Майка ми — казва Манъс — и новият й съпруг (майка ми много се жени) току-що купиха вила в Боулинг Ривър, във Флорида. Хора, по-млади от шейсет, не могат да купуват имоти там. По закон.

Гледам Бранди, която все още е майката орлица — коленичила, тя отмята кичурите коса от челото на Манъс. Гледам урвата под нас. Малките сини светлинки във всички къщи са хората, гледащи телевизия. Светлосиньо „Тифани“. Валиумово светлосиньо. Хора в плен.

Първо най-добрата ми приятелка, а сега и брат ми се опитват да ми отмъкнат годеника.

— Ходих им на гости за Коледа миналата година — разказва Манъс. — Вилата на мама е на осмата Полянка и страшно си я харесват. Целият възрастов стандарт в Боулинг Ривър е шибан. Майка ми и моят пастрок съвсем скоро навършиха шейсет и са младоци. Докато бях там, всички тия дъртаци ме зяпаха, все едно крада кола.

Бранди облизва устни.

— Според възрастовия стандарт на Боулинг Ривър — казва Манъс — аз още не съм се родил.

Трябва да отчупите достатъчно големи парчета с кървав костен мозък. Онова, порьозното. После вкарвате тези парчета и отломки от кост в меката тъканна маса, присадена на лицето ви.

Всъщност не го правите сами — хирурзите го правят, докато спите.