Чак Паланик - Невидими изчадия

Ако парчетата са достатъчно близо едно до друго, те оформят фибробластите и се свързват една с друга. Пак дума от книгите.

Фибробласт.

Това също отнема месеци.

— Майка ми и мъжът й — разказва Манъс, седнал в отворения багажник на своя „Фиат Спайдър“ на върха на Роки Бът. — Най-големият подарък, който ми подариха за Коледа, беше една увит в хартия кашон колкото мощна стереосистема или широкоекранен телевизор. Поне това се надявам да е. Може да бъде какво ли не, но бих предпочел това.

Манъс спуска единия си крак на земята, после и другия. Изправя се и се обръща към пълния със сребро фиат.

— Но не — продължава той. — Подариха ми ей този боклук.

Манъс, с неговите командоски кубинки и военни дрехи, изважда от багажника голям тумбест сребърен чайник и гледа тлъстото си отражение върху изпъкналата страна.

— Целият кашон — казва той — е пълен с тия боклуци и скъпоценности, които никой не иска.

Също както аз метнах кристалната табакера на Еви по камината, Манъс замахва и запокитва чайника в мрака. Над урвата, в мрака и светлините на предградията, чайникът отлита толкова надалеч, че не можеш да го чуеш как издрънчава на земята.

Без да се обръща, Манъс се пресяга и пак награбва нещо. Сребърен свещник.

— Това е моето наследство — казва той. Свещникът, запокитен със замах в мрака, се преобръща безшумно така, както си представяте, че летят спътниците.

— Знаеш ли — Манъс грабва блещукаща шепа халки за салфетки, — че родителите ти са нещо като Господ. Разбира се, обичаш ги и искаш да знаеш, че ги има, но всъщност никога не ги виждаш, освен ако не поискат нещо.

Сребърният спиртник изхвърчава нагоре, нагоре, нагоре към звездите, а после пада, за да се приземи нейде сред сините телевизионни светлини.

След като парчетата кост се сраснат, за да образуват новата ти челюст вътре в буцата присадена кожа, хирурзите се опитват да оформят това в нещо, с което да можеш да говориш, да ядеш и да плескаш грим върху него.

След много години на болка.

Години на живот с надеждата, че това, което ще получиш, е по-добро от онова, което имаш. Години, през които изглеждаш и се чувстваш все по-зле, с надеждата, че може би после ще изглеждаш по-добре.

Манъс грабва свещта — бялата свещ от багажника.

— Майка ми — разказва Манъс. — Коледният й подарък номер две за мен беше кутия, пълна с бебешките ми неща, които била запазила. Я ги вижте — казва той и протяга свещта. — Свещта от кръщенето ми.

Манъс мята свещта в мрака.

Следва бронзовата бебешка обувка.

Увита в ризка за кръщене.

После се разпръсва шепа млечни зъбчета.

— Майната му — казва Манъс. — Проклетата фея Зъбче.

Кичур руса коса в медальон на верижка. Верижката се залюлява, отхвърчава от ръката на Манъс като топуз и изчезва в тъмното.

— Каза, че ми ги дава, защото нямала къде да ги държи — обяснява Манъс. — Не че не ги искала.

Гипсовият отпечатък от ръчичка на второкласник се преобръща и се изгубва в мрака.

— Е, мамо, щом на тебе не ти е удобно — казва Манъс, — и аз няма да разнасям насам-натам тоя боклук.

Минете към всички онези моменти, когато Бранди Александър започва да ми досажда с приказки за пластична хирургия — тогава се сещам за стъбълца. За реабсорбация. Фибробласт клетки. Порьозна кост. Години на болка и надежда — и как да не се смея?

Смехът е единственият останал ми звук, който хората разбират.

Бранди, добронамерената върховна кралица с цици, натъпкани със силикон така, че не може да изправи гръб, казва:

— Вземи и провери какво предлагат.

Как да спра да се смея.

Сериозно ти говоря, Шейн, не се нуждая чак пък дотолкова от внимание.

Просто ще продължа да нося воалите си.

Щом не мога да съм красива, искам да бъда невидима.

Преминете към сребърния черпак за пунш, литнал в празното.

Преминете към всяка една отхвърчала чаена лъжичка.

Преминете към всички бележници от основното училище и снимки на класа, които отплават.

Манъс смачква плътен лист хартия.

Актът му за раждане — и го запраща в нищото. После започва да се клати на пръсти — на пети, на пръсти — на пети, обгърнал се с ръце.

Бранди ме гледа — иска да кажа нещо. Пиша с пръст в калта:

Манъс, ти къде живееш сега?

Леки студени докосвания се посипват по косата и прасковенорозовите ми рамене. Заваля.

Бранди казва:

— Чуй ме, не искам да те знам кой си, но ако можеше да бъдеш някой, кой щеше да бъдеш?

— Със сигурност няма да порасна — клати глава Манъс. — По никой начин. — Със скръстени ръце той се клати, пръст-пета, пръст-пета. Прилепя брадичка към гърдите си и се клати, загледан в стъклата от счупените бутилки.