Чак Паланик - Невидими изчадия

И червени обувки с високи токове. И без долна челюст.

Разбира се, Еви казва на мама:

— Тя винаги е обичала тази рокля. Любимото й кимоно. — И каквато си е чувствителна, ще допълни: — Сигурно и на вас ви харесва.

Ще ми се да убия Еви.

Бих платила на змиите да я ухапят.

Еви ще е облечена с малка черна коктейлна рокля със сатенена пола с асиметричен подгъв и корсаж без презрамки от Рей Кавакубо. Раменете и ръкавите ще са от прозрачен черен шифон. Еви, нали я знаете, че има бижута — големи смарагди за нейните прекалено зелени очи и резервни аксесоари в голямата й черна чанта-портмоне, за да може да отиде по-късно с тази рокля на танци.

Мразя Еви.

Колкото до мен, аз гния, след като са ми източили кръвта, в тоя курвенски парцал тип Сузи Уонг 17 17 Сузи Уонг е героиня от романа „Светът на Сузи Уонг“ (1957) от Ричард Мейсън, както и от едноименните пиеса и филм за любовната история между млад англичанин и хонконгска проститутка. — Б. Ред. Токийската роза, а там, където той ми е бил широк, са закопчали всичко излишно с карфици зад гърба ми.

Изглеждам като лайно, мъртва.

Като мъртво лайно.

Бих намушкала Еви още сега по телефона.

Не, наистина — бих казала на госпожа Котрел, докато полагаме урната с Еви в семейна гробница нейде в Пълен ужас, Тексас. Еви наистина искаше да я кремират.

А аз ще си облека за погребението на Еви впита като турникет черна кожена минирокля от Джани Версаче с метри и метри черни копринени ръкавици, надиплени по ръцете ми. Ще седя до Манъс отзад на голямата черна катафалка „Кадилак“ с шапка от Кристиан Лакроа колкото колело на каруца с черен воал, която после можеш да махнеш и да отидеш на някой тузарски предварителен оглед на търг, продажба на недвижими имоти или нещо такова, а после на обяд.

Еви — Еви ще е пръст. Добре де, пепел.

Сама в нейната всекидневна, аз вземам кристална табакера от подобната на малахитов блок маса и мятам това малко съкровище по тухлите на камината. То се разбива и навсякъде се пръскат цигари и кибритени клечки.

Каквото съм си буржоазно мъртво момиче, изведнъж ми се прищява да не съм го правила, коленича долу и почвам да събирам разхвърляното. Стъклата и цигарите. Само Еви… табакера. Съвсем от предишното поколение!

И кибрит.

Нещо ме бодва по пръста — порязала съм се на парче стъкло, толкова тънко и прозрачно, че е невидимо.

О, това е поразително.

Чак когато кръвта бликва и очертава стъкълцето в червено, чак тогава виждам какво ме е порязало. Кръвта по стъклото, което изваждам, е моята. Моята кръв по кибритче.

Не, госпожо Котрел. Не, наистина, Еви искаше да я кремират.

Зарязвам неразборията, която направих, и тичам, като изцапвам с кръв електрическите ключове и лампи, докато ги гася. Притичвам покрай гардероба и Манъс крещи отвътре: „Моля те!“, но аз съм намислила нещо твърде вълнуващо.

Гася лампите на целия първи етаж, а Манъс вика — трябвало да отиде до тоалетната, вика. „Моля те“.

Огромното плантаторско имение на Еви с големите колони отпред тъне в мрак, докато опипом се връщам в трапезарията. Напипвам касата на вратата и преброявам десет бавни слепи крачки по персийския килим към масата в трапезарията с дантелената покривка.

Запалвам клечка. Запалвам една от свещите в големия сребърен свещник.

Добре, като извадено от готически роман е, но аз запалвам всичките пет свещи в сребърния свещник, толкова тежък, че се налага да го вдигна и с двете ръце.

Все така облечена в сатенения пеньоар и халата с щраусови пера, аз съм призракът на прекрасно мъртво момиче и нося свещника нагоре по дългото вито стълбище на Еви. Нагоре, покрай всички маслени картини, после по коридора на втория етаж. В главната спалня прекрасното момиче призрак в осветения от свещи сатен отваря гардеробите и шкафовете, пълни с негови собствени дрехи, развлечени до смърт от злата великанка Еви Котрел. Изтерзаните тела на рокли и пуловери, на рокли и панталони, на рокли, джинси, тоалети, обувки и рокли, почти всичко осакатено, безформено и умоляващо да прекратиш мъките му.

Фотографът в ума ми казва: Дай ми гняв.

Светкавица.

Дай ми отмъщение.

Светкавица.

Дай ми пълно и окончателно справедливо възмездие.

Светкавица.

Аз — вече мъртвият призрак, несъществуващото, невидимо нищо, в което съм се превърнала, което има пълно право на това, размахвам свещника покрай всичкия този плат и:

Светкавица.

Това тук е огромният моден пъкъл на Еви.