Чак Паланик - Невидими изчадия

Мама крещи от кухнята:

— Камък ли беше? Нещо гори ли?

А баща ми се провиква:

— Не натискай копчето на алармата, Лесли. Още една фалшива тревога и ще трябва да започнем да си плащаме за тях.

Сега разбирам защо са сложили фарове на прахосмукачките. Първо събирам счупени стъкла в тъмна тъмница. После питам баща си за бинтове. Стоя и не помръдвам с порязаната ръка на сърцето и чакам. Баща ми излиза от тъмното и носи спирт и бинтове.

— Ние сме във война — казва той. — Всички ние от риплигите.

РИПЛИГ. Родители и приятели на лесбийки и гейове. Знам, знам, знам. Благодаря ти, Шейн.

Казвам:

— Че вие дори нямате право да членувате в РИПЛИГ. Вашият син гей е мъртъв, така че той не се брои. — Това звучи доста оскърбително, но аз кървя! — Извинявайте — казвам.

Бинтовете са стегнати, а спиртът смъди в тъмното. Баща ми казва:

— Семейство Уилсън сложиха емблема на РИГТЛИГ в двора си. Две вечери по-късно някой влязъл с кола в двора им и сгазил всичко.

Нашите нямат емблема на РИПЛИГ.

— Махнахме нашата — казва баща ми. — Майка ти има залепен стикер на РИПЛИГ на бронята, затова държим колата й в гаража. Нашата гордост от брат ти ни изкара на първа страница.

Майка ми се обажда от тъмното:

— Не забравяй за семейство Брадфорд. Подхвърлиха горящ плик с кучешки лайна на верандата им. Те спели — цялата им къща е можело да изгори само защото закачили дъгоцветно знаме на РИПЛИГ в задния си двор — разказва мама. — Даже не в предния двор, а в задния!

— Омразата — казва баща ми — е навсякъде около нас, Бучице. Знаеш ли го?

— Хайде, войници — казва мама. — Време е за хапване.

За вечеря има някакво ястие от готварската книга на РИПЛИГ. Вкусно е, но само Господ знае как изглежда. На два пъти си събарям чашата в тъмното. Посипвам скута си със сол. Колчем си отворя устата, нашите ми шъткат. Мама пита:

— Чу ли нещо? Това отвън ли беше?

Питам шепнешком дали си спомнят какъв ден е утре. Само да проверя дали си спомнят под цялото това напрежение. Не че очаквам торта, свещички и подарък.

— Утре — казва татко. — Разбира се, че знаем. Тъкмо затова сме се изнервили като котараци.

— Искахме да поговорим с теб за утрешния ден — казва мама. — Знаем какви чувства храниш все още към брат си и мислим, че ще е хубаво за теб, ако излезеш с нашата група на парада.

Минете към поредното смахнато, гнусно разочарование, очертаващо се на хоризонта.

Минете на това как съм пометена от тяхната огромна компенсация, огромното им покаяние за това как преди толкова много години баща ми крещеше:

— Не знаем какви срамни болести влачиш в тая къща, господинчо, но тази нощ си намери друго място да спиш!

Те наричат това строга любов.

Това става на същата маса в трапезарията, на която мама каза на Шейн:

— Днес се обадиха от кабинета на доктор Питърсън. — И после ми нареди: — Върви в стаята си да почетеш, млада госпожице.

И на луната можех да отида, и пак щях да чуя крясъците им.

Шейн и нашите бяха в трапезарията, а аз — зад вратата на спалнята си. Дрехите ми, повечето от дрехите ми за училище, бяха проснати навън да съхнат. Вътре баща ми каза:

— Господинчо, това твоето не е ангина и искаме да знаем къде си хойкал и какви си ги вършил!

— Ако бяха наркотици, все щяхме да го понесем — каза мама.

Шейн не каза и думица. Лицето му все още беше лъскаво и изрязано от белези.

— Тийнейджърска бременност — казва мама, — и това щяхме да понесем.

Нито думица.

— Доктор Питърсън — продължи тя. — Той каза, че има само един-единствен начин да се заразиш с тази болест в гърлото, но аз му казах: не, не нашето дете. Не ти, Шейн.

Баща ми се обади:

— Обадихме се на треньора Лъдлоу и той каза, че си зарязал баскетбола преди два месеца.

— Утре трябва да отидеш в общинския здравен отдел — каза мама.

— А довечера — додаде татко — да те няма тук.

Баща ни.

Тези същите хора, които са толкова добри, мили и грижовни и сега го вземат толкова навътре, тези същите хора, намерили себе си и личното си удовлетворение в битката на предната линия за равенство, лично достойнство и равни права за мъртвия им син — това са същите хора, които чух да крещят през вратата на спалнята ми:

— Не знаем какви срамни болести влачиш в тази къща, господинчо, но довечера си намери друго място да спиш.

Спомням си как исках да изляза да си събера дрехите, да ги изгладя, да ги сгъна и да ги прибера.

Дай ми някакво чувство за контрол.

Светкавица.

Спомням си как входната врата просто се отвори и затвори — не се затръшна. Лампата в стаята ми светеше и виждах само отражението си в прозореца. Когато я угасих, видях Шейн, застанал точно пред прозореца. Гледаше ме. Лицето му беше цялото накълцано и обезобразено като във филм на ужасите, тъмно и твърдо от гръмналия лак за коса.