Чак Паланик - Невидими изчадия

— Още ли говориш с онези ненормалници?

А майка ми:

— Толкова е вълнуващо! Стори ми се, че единият от тях каза, че ще ни убие!

А Сет крещи:

— Еви стреля по тебе!

После в слушалката се разнася гласът на баща ми — реве толкова силно, че я дръпвам от ухото си. Той казва:

— Вие, вие трябваше да умрете! Вие убихте сина ми, извратеняци проклети!

А Сет крещи:

— Това с Еви беше само секс!

Все едно мен изобщо ме няма в стаята — май трябва просто да дам телефона на Сет.

Сет казва:

— Моля те, не си помисляй дори и за минутка, че бих могъл да те намушкам, докато спиш!

А баща ми крещи по телефона:

— Ти само опитай, господинчо. Тук имам пушка и я държа заредена до мен, денонощно. Няма да ви позволим да ни измъчвате повече! — крещи той. — Горди сме, че сме родители на мъртъв хомосексуален син!

А Сет крещи:

— Моля те, просто затвори телефона!

И аз отговарям:

— Тхтагк! Кшаккй!

Но баща ми затваря телефона.

Списъкът ми на хората, които могат да ме спасят, се изчерпва единствено с мен. Не с най-добрата ми приятелка. Нито с бившето ми гадже. Нито с докторите или монахините. Може би полицията, но все още не. Не е дошъл моментът да увием цялата тази бъркотия в спретнат законов пакет и да продължа нататък с половинчатия си живот. Грозна и невидима завинаги, да събирам парчетата.

Нещата все още са объркани, на вили и могили са, но аз не съм готова да ги подредя. Зоната ми на утешение се уголемяваше с всяка минута. Прагът ми за драматизъм беше готов да гръмне. Трябваше да продължа да блъскам черупката отвътре. Сякаш можех да направя всичко, а едва започвах.

Пушката ми беше заредена и бях взела първия си заложник.

Върнете се към последния път в живота ми, когато си отидох вкъщи да видя родителите си. Беше последният ми рожден ден преди злополуката. Тъй като Шейн все още беше мъртъв, не очаквах подаръци. Не очаквам торта. Този последен път си отивам вкъщи само за да ги видя — нашите. Тогава все още имам уста и идеята да духам свещички не ме хвърля в такава безизходица.

Къщата, кафявият диван във всекидневната и креслата — всичко си е все същото, само дето баща ми е облепил с големи хиксове от изолирбанд отвътре стъклата на всички прозорци. Колата на мама не е паркирана отпред, където я държат обикновено. Заключена е в гаража. На входната врата е монтирано тежко резе, което не си спомням отпреди. На портата има голяма табела „Зло куче“ и по-малка табела, че къщата е оборудвана с алармена система.

Когато пристигам вкъщи, мама ми маха да влизам бързо и ми казва:

— Не се приближавай до прозорците, Бучице. Тази година престъпленията от омраза са се увеличили с шейсет и седем процента в сравнение с миналата.

Тя казва:

— След като се стъмни, опитай се да внимаваш сянката ти да не пада върху щорите и да не се вижда отвън.

Тя готви вечерята на светлината на фенерче. Когато аз отворя фурната или хладилника, тя веднага се паникьосва, изблъсква ме с тяло и затваря вратичката.

— Заради лампата вътре — пояснява тя. — Антигей насилието се е увеличило с над сто процента за последните пет години.

Баща ми се прибира и паркира колата половин пряка по-нататък. Ключовете му тракат по новото резе, докато мама стои като истукан на кухненската врата и ме задържа. Ключовете престават да тракат и баща ми почуква на вратата — три пъти бързо и после два пъти бавно.

— Той чука така — казва мама, — но все пак погледни през шпионката.

Баща ми влиза, като се оглежда нащрек през рамо към тъмната улица. Минава кола и той казва:

— Ромео Танго фокстрот, шест-седем четири. Бързо, запиши го.

Мама го записва в бележника до телефона.

— Марка? — пита тя. — Модел?

— Меркурий, син — казва той. — Самур.

— Внесено е в протокола — казва мама.

Казвам им, че май пресилват нещата.

И баща ми отвръща:

— Не омаловажавай тормоза, на който сме подложени.

Минете към това колко голяма грешка беше да се прибера вкъщи. Минете как Шейн би трябвало да види това — колко са се смахнали нашите. Баща ми изключва лампата във всекидневната, която включих. Завесите на витражния прозорец са дръпнати и забодени с карфици по средата. Те знаят коя мебел къде стои в тъмното, но аз се блъскам във всеки стол и ръб на маса. Събарям на пода бонбониера — тряс, и майка ми изпищява и се просва на кухненския линолеум.

Баща ми излиза иззад канапето, зад което клечеше, и казва:

— Не трябва да придиряш на майка ти. Очакваме всеки ден да ни нападнат.