Джоана Линдзи - Преплетени сърца

— Доста дълго чаках за това.

Тонът му бе изпълнен със задоволство. Сякаш почти изпитваше облекчение, че най-после ще сложи край на всичко това. Почти.

— Нима толкова ти харесва да убиваш? — попита Милисънт.

— Да убивам? — Мъжът изглеждаше леко изненадан. — Не, досега можех да те убия много пъти. Вместо това, аз те оставих жива.

— Защо?

— Как защо, милейди? Първо искам да вкуся от сладостта ти. Това е единствената причина, поради която си още жива.

Милисънт почувства как й прилошава. Това „първо“ означаваше, че той щеше да я убие, след като я изнасили. Но мъжът, който бе поръчал смъртта й, току-що бе извлечен за краката от колибата. Мъртъв. Нима не се сещаше за това?

— Аз сама бих убила онова измамно копеле и съм ти благодарна, че го направи. Няма да кажа на никого за смъртта му. Защо тогава трябва да умра?

— Хм, да, ще трябва да си помисля по този въпрос. Моята гордост е, че винаги довършвам започната работа, а бях нает да те убия. Разбира се, след като Де Рогтън не може вече да ми плати… Да, ще трябва да си помисля, но засега няма защо да бързаме. От доста време си мисля само за теб и все ми се струва, че само едно вкусване май няма да ми е достатъчно…

Последните му думи биха могли да събудят надеждите й, ако мисълта този мъж да я докосва не бе по-ужасна от смъртта. Милисънт предпочиташе просто да я убие. Той наистина бе красив мъж, но след Улфрик и неговите нежни ласки тя не можеше да понесе мисълта, че някой друг ще я докосва, особено този хладнокръвен убиец.

Мъжът направи една крачка към нея. Тя не изкрещя. Беше го накарала да говори и искаше да продължат разговора. Не за да отложи неизбежното, но за да се опита да открие нещо, което би променило намеренията му. Не знаеше какво би могло да е то — дума или някоя фраза — нямаше никаква представа. Но трябваше поне да опита.

— Твоят човек каза, че съм го ранила. Как и кога е станало?

Елъри разтри рамото си и се усмихна. Когато се усмихваше, бе трудно да се повярва, че е убиец.

— Ти рани всички ни със стрелите си. Нима не си спомняш?

— О, тогава ли…

Той се ухили.

— Или изобщо не умееш да си служиш с лъка, или си отличен стрелец. Склонен съм да вярвам в последното, но защо тогава само ни рани, вместо да ни убиеш? Това бе доста глупаво от твоя страна.

Много по-глупаво, отколкото някога бе допускала.

— Помислих, че може да сте от стражата на Шефърд.

— А, в такъв случай трябва да съм ти благодарен. Ние не очаквахме да ни нападнеш и не бяхме подготвени. Някои си заслужават раните.

— Искаш да ме накажеш заради това ли? — възмутено попита тя.

— Не, раните зарастват, но мъртвите тела — не се съживяват. Наистина съм благодарен за глупостта ти.

Нима това бе струната, която трябваше да дръпне? Милисънт се вкопчи с две ръце в неочакваната възможност.

— Щом си ми благодарен, върни ми услугата. Остави ме да си ида.

Той се засмя, погубвайки и малката искрица надежда.

— Вече ти се отплатих. Все още си жива, нали?

— Истината е, че предпочитам да не бях — горчиво от върна младата жена. — Ти уби съпруга ми! Аз нямам причина да продължавам да живея, така че свършвай по-бързо с мен.

Мъжът протегна ръка и прокара пръст по студената й буза. Устните му отново се извиха в усмивка — явно малката й страстна реч не го бе впечатлила.

— Искам да почувствам плътта ти, лейди. Съблечи дрехите си.

Тя отблъсна решително ръката му.

— Не!

Елъри сви рамене и отново измъкна кинжала от ботуша си.

— Така да бъде. Няма значение как ще те имам. Важното е да си моя.

Трябваше да отстъпи, когато още имаше възможност. Той бе твърде близо и бе прекалено бърз. За миг върхът на острието се притисна до гърлото й, а устните му смазаха нейните, заглушавайки писъка й. Тя се опита да се притисне към металното острие, но кинжалът не се бе озовал там, за да я нарани, а за да разреже туниката й.

Платът се раздра под острието. Звукът прозвуча като погребален звън в ушите й. Милисънт почти не чу драскането, което последва.

Но той го чу, пусна я и се загледа във вратата. Тогава и тя го чу съвсем ясно — сякаш животно драскаше по дървото…

Вратата се отвори с такава сила, че за малко не събори колибата, когато се удари в стената. Вълкът връхлетя вътре, преди мъжа, който изпълваше рамката. Звярът подуши страха в стаята и светкавично реагира. Оголи дългите си остри зъби, изръмжа и се приготви за скок.

— Заповядай му да се укроти, Мили! — извика Улфрик от вратата. — Искам го за себе си.