Джоана Линдзи - Нежен бунт

— Антъни!

Той я стрелна с поглед.

— Адресирано е до мен.

Тя се запъти към къщи. Като че ли е това би решила проблема си. Но ръката му я задържа. Спря я. Все още държеше плика и бавно го разтваряше.

Проговори и гласът му беше по-скоро любопитен, отколкото строг:

— Мога ли да те попитам какво търси това писмо в твоя джоб?

Тя разбра, че не може да се измъкне и се обърна с лице към него.

— Ами това е за някои от мебелите, които купих.

— Това и сам мога да разбера, скъпа моя. Интересно ми е какво прави в джоба ти.

— Исках да платя. Затова…

Тя усети погледа му, вперен в джоба й. Видя как оттам се подава още един плик. Значи по време на проклетото яздене е загубила половината от писмата. Преди да успее да изрече и думичка, той се протегна и измъкна от джоба й всички пликове със сметки.

— И тези ли щеше да платиш?

Тя кимна с глава, но понеже той не я гледаше, изрече съвсем тихо: — Да.

— А нямаше ли да е по-подходящо в такъв случай да бъдат адресирани до теб, а не до мен?

Тя не можеше да разбере как може да е толкова спокоен в такъв момент.

— Аз… аз имах намерение да ти кажа, но забравих.

— Не, не си забравила — отвърна той и тя усети как сърцето й се свива. Още повече се обърка когато той добави с тон, сякаш се забавлява: — Не си много добра в сделките, скъпа. Бих могъл да намеря половината от тези неща на половин цена.

Той натъпка пликовете в джоба си. Това я подразни. Беше очаквала да реагира точно така.

— Това са моите покупки — напомни му тя.

— Но те красят моята къща.

— Но аз ги купих и ще платя за тях.

— Не. Няма да платиш. Да започнем с това, че изобщо не си имала намерение да плащаш. Така че да приключим този спор.

Той й се усмихваше. Усмихваше!

— Не бъди упорит, Антъни. Достатъчно кредитори тичат по петите ти. Искам да платя за това, което аз…

— Замълчи, скъпа — прекъсна я той и постави ръце на раменете й. — Не трябваше да те оставям да мислиш, че едва се преборвам с дълговете си. Но ти така се забавляваше в желанието си да ме разориш… Просто не исках да ти развалям удоволствието.

Тя виновно наведе очи и той се засмя. Повдигна брадичката й и каза:

— Истината е, че ти би могла да подновиш сто къщи, без изобщо да усетя.

— Но не е възможно да си толкова богат!

Той спонтанно се разсмя.

— Дължа го на брат ми. Той е гениален за работа с пари. Едуард има шесто чувство. Управлява финансите на цялото семейство с наша благословия. Ако все още не ти харесва това, което си направила, не се притеснявай. Имаш възможност отново да подмениш всичко. Имам няколко имения в околността. А също и в Кент, Нортхамптом, Норфолк, Йорк, Линкълн, Уилтшър, Девън…

— Достатъчно.

— Може би си разочарована, че не съм те взел за парите, скъпа моя.

— Но все пак ти получи известна сума според брачния договор. Аз заверих сметката ти тази сутрин.

Той се учуди.

— Ще си вземеш обратно всички пари от банката. Искам да ги вложиш по сметка на нашите деца. И понеже стана въпрос за това, аз те подкрепям, Розалин. Дрехите ти, бижутата ти… аз ще купувам всичко, с което се обличаш, включително и бижутата.

— А аз какво ще правя с моите пари?

— Каквото пожелаеш, без дрехите, храната и къщата, което е моя грижа. Но няма да е зле да споделяш с мен все пак за какво ще харчиш парите си. Така ще избегнем бъдещи пререкания.

Нейният независим дух се разбунтува. Но женското й сърце се размекна. Думата „деца“ продължаваше да жужи в главата й. Това можеше да бъде евентуалния край на пререканията им. Макар че тя все още нямаше представа как ще стане това.

— Ако ще продължаваме да обсъждаме нещата, защо да не влезем вътре?

Антъни се засмя на безразличния й тон. Изпита задоволство, че поне за малко тя е забравила лошото си отношение към него. Независимо от причината, това беше предложение за мир. А той също можеше да направи такова. Ездата до къщи толкова близо до горещото тяло на Розалин беше породила у него съвсем различни желания.

— Тази тема е изчерпана — каза Антъни, като я поведе към къщи. — Има други неща, с които трябва да се заемем незабавно.

Розалин усети как сърцето й се свива неспокойно, но не беше сигурна какво точно има предвид. Не можеше да си позволи и капчица надежда. Той я хвана за ръка и я поведе нагоре към стаята си. Дори когато затвори вратата, тя все още не знаеше какви са намеренията му.

Той прекоси стаята, свали си палтото, хвърли го върху проклетия стол, на който се бяха любили предишната вечер. Намръщи се на стола. Беше си получила обещания урок. В гърдите й се надигаше негодувание от безсилието да се пребори с желанието си.